дърво. Корпусът се изкриви и една от задните врати се отвори.
Де Рюз се хвърли навън през нея с главата напред. Ударът в меката земя за миг изкара въздуха му. После дробовете му се изпълниха с чист въздух. Запълзя по корем и лакти, като държеше главата си ниско, а ръката с пистолета — вдигната нагоре.
Слаболикият беше застанал на колене на няколко метра. Де Рюз го видя как измъкна пистолет от джоба си и го вдигна.
Пистолетът на Чък затрещя и заподскача в ръката на Де Рюз, додето пълнителят се изпразни. Човекът насреща бавно се свлече и тялото му се сля с тъмните сенки и мократа земя. Далеч по „Ривърсайд драйв“ профучаваха коли. От дърветата се стичаха дъждовни капки. Единствено хълмът на Грифит Парк се очертаваше на прихлупеното небе. Всичко друго тънеше в мрак и тишина.
Де Рюз пое дълбоко дъх и се изправи. Хвърли празния пистолет, извади фенерче от джоба на палтото си, вдигна яка и плътно я притисна към носа и устата си. После отиде до колата, изключи светлините и насочи лъча на фенерчето към мястото на шофьора. Бързо се наведе вътре и завъртя вентила на меден цилиндър, подобен на пожарогасител. Свистенето на газа престана.
След това приближи мъжа с орловия профил. Беше мъртъв. В джобовете му не намери портфейл, но имаше пръснати банкноти и монети, цигара, рекламен кибрит на клуб „Египет“, два резервни пълнителя и трийсет и осем калибровия му собствен пистолет. Той си го прибра където му беше мястото, изправи се и се отмести от проснатото на земята тяло.
Погледна отвъд тъмата над речното корито на Лос Анджелис към светлините на Глендейл. Малко преди тях мигаше самотен зелен неонов надпис: „Клуб Египет“.
Де Рюз се подсмихна и се върна при линкълна. Измъкна тялото на Чък върху мократа земя — червеното му лице сега изглеждаше синьо на светлината на фенерчето. Отворените очи бяха пусти. Гръдният кош не помръдваше. Де Рюз остави фенерчето до себе си и пак се залови с пребъркване на джобове.
Откри обичайните неща, които човек носи у себе си, включително и портфейл с шофьорско свидетелство, издадено на името на Чарлз льо Гран, хотел „Метропол“, Лос Анджелис. Намери още рекламни кибрити на клуб „Египет“ и хотелски ключ, към който беше прикрепена пластинка с надпис: „809, хотел «Метропол»“.
Пусна ключа в джоба си, затръшна отворената задна врата на линкълна и седна зад кормилото. Колата запали и той даде на заден, за да освободи сплесканата броня от дървото, после мина по меката пръст и излезе на пътя. Щом стигна „Ривърсайд“, включи светлините и подкара обратно към Холивуд. Паркира автомобила под вечнозелени дървета пред тухлена жилищна сграда на Кенмор, половин пресечка северно от булевард „Холивуд“. Блокира запалването и извади куфара си. Тъкмо се отдалечаваше, когато светлина от входа на сградата падна върху предния регистрационен номер.
Де Рюз се запита защо бандитите бяха използвали кола с номер 5А6 — един от даваните на малцина привилегировани.
От една дрогерия се обади за такси. Таксито го откара обратно в „Чатъртън“.
4
Апартаментът беше празен. В топлия въздух се носеше уханието на познатия парфюм и цигарен дим, навярно съвсем доскоро вътре бе имало някой. Де Рюз влезе в спалнята, погледна дрехите в двете ниши и предметите върху тоалетката, после се върна в червено-бялата дневна и си приготви съвсем леко разредено уиски.
Сложи веригата на външната врата, занесе питието в спалнята, свали изкаляните дрехи и си сложи друг костюм в строг десен, но с контешка кройка. Отпи от уискито и завърза черно шалче под яката на разкопчаната отгоре бяла риза.
Почисти цевта на малкия маузер, сглоби го наново и след като постави още един патрон в пълнителя, пак пъхна пистолета в кобура на крака си. След това си изми ръцете и занесе чашата до телефона.
Първият номер, който избра, беше на „Кроникъл“. Поиска да го свържат с Уернър от отдел „Граждански дела“. От слушалката се разнесе провлечен глас:
— Уернър на телефона. Давай, почвай да ме занасяш.
Де Рюз каза:
— Обажда се Джон де Рюз, Клод. Би ли проверил в картотеката си за автомобил, калифорнийска регистрация, номер пет „А“ шест.
— Трябва да е на някой скапан политик — отвърна провлеченият глас и изчезна нанякъде.
Де Рюз седеше неподвижно, загледан в бялата, вертикално набраздена колона в ъгъла. Върху нея бе поставена червено-бяла купа с червени и бели изкуствени рози, при вида на която той презрително сбърчи нос. Гласът на Уернър отново се обади:
— Лимузина, марка „Линкълн“, производство хиляда деветстотин и трийсета, регистрирана на името на Хюго Кандлис, комплекс Каза Де Оро, „Клиъруотър стрийт“ две, девет, четири, две, Западен Холивуд.
Де Рюз подхвърли с тон, който не изразяваше нищо:
— Не беше ли той онова прочуто дрънкало?
— Да. Голямата уста. Мистър „Свидетелят е ваш“. — Уернър понижи глас: — Казвам го само на теб, Джони, не е за публикуване. Той е само един търбух, на когото далавери му дай. Дори не е умен. Просто достатъчно дълго се е подвизавал в града, за да разпознава продажните душици. Някаква сензация ли?
— Ами, не — небрежно отвърна Де Рюз. — Просто колата му забърса моята и изобщо не спря.
Затвори, допи си уискито и стана да си сипе друго. Разтвори телефонния указател върху бялото бюро и потърси номера на Каза Де Оро. Избра го. Телефонистката на комплекса му съобщи, че мистър Хюго Кандлис е извън града.
— Свържете ме с апартамента му — каза Де Рюз. Обади се хладен женски глас.
— Да, на телефона е мисис Хюго Кандлис. Какво желаете, моля?
— Аз съм клиент на мистър Кандлис — заяви Де Рюз — и ми е нужно на всяка цена да го открия. Можете ли да ми помогнете?
— Много съжалявам — отвърна хладният, почти ленив глас. — Съпругът ми внезапно бе повикан извън града. Дори не знам къде замина, но очаквам да ми се обади по-късно тази вечер. След като си е тръгнал от клуба…
— А кой беше клубът? — уж между другото попита Де Рюз.
— Клуб „Делмар“. Та ви казвах, след клуба изобщо не се прибра у дома. Ако желаете да му предам нещо…
— Благодаря, мисис Кандлис. Може би ще ви позвъня по-късно.
Той затвори, а по лицето му бавно пропълзя мрачна усмивка. Отпи от повторно напълнената чаша и потърси телефонния номер на хотел „Метропол“. Обади се и поиска да го свържат с „мистър Чарлз льо Гран от осемстотин и девет“.
— Шест-нула-девет — пропя механично телефонистката. — Свързвам ви. — А миг по-късно: — Не отговаря.
Де Рюз й благодари, извади от джоба си ключа с пластинката и погледна номера върху нея. Беше 809.
5
Сам, портиерът в клуб „Делмар“, стоеше облегнат на облицования с полиран камък вход и гледаше потока от коли, профучаващи по „Сънсет булевард“. Светлините на фаровете дразнеха очите му. Беше уморен и искаше да си е у дома. Мечтаеше си за цигара и яка глътка джин. Щеше му се дъждът да спре. Когато валеше, в клуба обикновено жива душа не се мяркаше.
Отдръпна се от стената и няколко пъти се разходи по дървената настилка, като пляскаше с огромните си черни ръце в големи бели ръкавици. Опита да си подсвирква „Валсът на кънкьорите“, но не улучи мелодията и вместо него подхвана „Печалната дама“. Тя и без това нямаше мелодия.
Де Рюз се появи иззад ъгъла откъм „Хъдсън стрийт“ и застана до него край стената.
— Хюго Кандлис тук ли е? — попита той Сам, без да го погледне. Сам цъкна неодобрително.
