На мен не ми се налагаше да измъквам пистолет. Държах го в страничния си джоб.
— Не трябваше да върша глупости — казах. — Махни тоя патлак. От него ще имаш толкова полза, колкото от игрален автомат в Лае Вегас.
— Грешиш. От тия автомати често излиза печалба. Иначе няма да има клиенти.
— Рядко, искаш да кажеш. А сега слушай добре.
Той се ухили. На зъболекаря сигурно му е писнало да го чака.
— Тази работа ме озадачи — продължих весело; бях леко поумнял. — Първо, можеше ли да стане това? Второ, ако можеше да стане, къде щеше да е моето място? Но постепенно забелязах петънцата, които развалиха картинката. Защо въобще трябваше да идваш при мен? Та ония от тайфата не са толкова наивни. Защо ще пращат дървеняк като тоя Чарлз Хикън или каквото е там поредното му име. И защо печен мафиот като теб ще се остави да го проследят и да открият една опасна връзка?
— Ти ме закла, Марлоу. Толкова си блестящ, че мога да те видя дори на тъмно. Но си и толкова тъп, че не успяваш да разпознаеш жирафа на червени, бели и сини райета. Обзалагам се, безмозъчният ти център си е играл с тия пет бона като котка с торбичка валерианови корени. Обзалагам се, че си целувал банкнотите.
— Не след като си ги пипал ти. Защо ми изпратиха молива, а? Страхотно опасна заплаха. Тя допълваше останалото. Но както казах на вашия левак от Лас Вегас, не пращат моливи, когато имат сериозно намерение да те очистят. Той също носеше пистолет. „Удсман“, двайсет и втори калибър, със заглушител. Наложи се да го накарам да си го прибере. Беше особено любезен. Размаха под носа ми хилядарка, за да разбера къде си и да му кажа. Добре облечен, симпатичен параван на тайфа мръсници. Любезниченето с убийци не влиза в репертоара ми. Това не са хора. Всеки има право на някоя и друга грешка, но не и мръсниците. Те винаги са съвършени. Иначе ще загазят с такива като теб.
— Какви ги плямпаш, дявол да го вземе? Разбирам само, че твърде дълго дърдориш.
— Е, позволи ми тогава да ти го кажа просто и ясно. Някакъв жалък шушумига от източните щати влиза в организация, сред нисшите чинове. Знаеш ли какво е „чин“, Ики?
— Нали съм служил в армията — озъби се.
— Та израства той в бандата, но не е съвсем покварен. По-точно не е достатъчно покварен. Затова се опитва да се измъкне. Идва тук, намира си нископлатена работа, променя името си или имената и заживява тихомълком в евтин блок. Но организацията вече разполага с агенти къде ли не. Някой му хваща дирята и го разпознава. Вероятно наркопласьор, шеф на комарджийски вертеп, проститутка, дори полицай, който си получава пая. Тогава организацията, или наречи я тайфата, си казва през дима на пурите: „Ики не може да ни направи този номер. Той е дребна риба, затова не е толкова важен, но ни досажда. Лошо се отразява на дисциплината. Повикайте две момчета и да му зачеркнем името.“ Но какви момчета повикват? Двама, които са им омръзнали. Прекалено много са се навъртали около големите. Може да сбъркат нещо или да ги хване шубе. Може да им хареса да убиват. А това вече е лошо. Прави ги неблагоразумни. Може да се разчита само на пасуващите. Та призованите вече са отписани, без да знаят. Но ще бъде особено хитро да натопят и друг, който не им е симпатичен, понеже, от своя страна, е натопил мафиот на име Ларсен. От ония шегички, за които тайфата мре. „Слушайте, момчета, имаме време дори да погодим номер на един частен детектив.“ И за целта пращат негодник.
— Братята Тори не са негодници. Те пипат здраво. И го доказаха… макар че направиха грешка.
— Грешка, друг път. Те светиха маслото на Ики Розенщайн. А ти си просто пееща търговска реклама в това шоу. И сега си арестуван за убийство. Но има и нещо по-лошо. Организацията ще те измъкне от дранголника и после ще те изрита. Изпълни задачата си, но не успя да ме баламосаш.
Пръстът му стисна спусъка. Избих пистолета от ръката му. Моят в джоба на сакото беше малък, но на такова разстояние точен. А това бе един от дните, когато съм точен.
Той простена и взе да смуче ръката си. Приближих се и го блъснах в гърдите. Залитна назад, настрана и направи четири-пет крачки, като се олюляваше. Взех пистолета му и като го държах насочен срещу него, опипах местата, където може да се скрие втори пистолет. Не намерих нищо.
— Какво искаш от мен? — захленчи той. — Нали ти платих. Сметките ни са чисти. Платих ти много добре.
— И двамата имаме проблеми. Твоят е да останеш жив.
Извадих от джоба чифт белезници, извих ръцете му отзад и щракнах белезниците. От едната му ръка течеше кръв. Отидох до телефона.
Флагстаф беше достатъчно голям, за да си има полиция. Дори окръжният прокурор можеше да се е настанил тук. Това е Аризона, сравнително беден щат. Възможно бе дори полицаите да са честни.
Налагаше се да кисна тук няколко дни, но нямаше значение, стига да разполагах с пъстърва, уловена на 2000–2500 метра височина. Обадих се на Ан и на Бърни Оле. Аризонският окръжен прокурор се оказа енергичен млад мъж, а полицейският началник — един от най-отзивчивите, които съм срещал.
Върнах се в Лос Анджелис навреме, за да заведа Ан в „Романов“ на вечеря с шампанско.
— Не мога да разбера — каза тя на третата чаша — защо те забъркаха в тази каша, защо ти пробутаха мнимия Ики Розенщайн? Защо просто не оставиха двамата убийци да си свършат работата?
— Откровено казано, и аз не съм наясно. Сигурно големите клечки се смятат за толкова недосегаеми, че развиват чувство за хумор. А вероятно оня тип, Ларсен, дето отиде в газовата камера, е бил по-важен, отколкото изглеждаше. Само трима-четирима високопоставени мафиоти са стигнали до електрическия стол, въжето или газовата камера. И доколкото знам, няма такъв случай в нито един от щатите като Мичиган, където най-тежкото наказание е доживотен затвор. Ако Ларсен е бил по-голяма клечка, отколкото се предполага, възможно е да са нанесли името ми в дългия списък, докато ми дойде редът.
— Но защо трябва да чакат?
— Те разполагат с време. Кой ще им попречи? По нареждане на Капоне са убити стотици, само неколцина са застреляни лично от него. Наложи се да се намесят данъчните, за да го пипнат. Организацията рядко допуска такива грешки.
— Ще ти кажа какво ми харесва у теб освен огромния ти чар. Когато не знаеш какво да отговориш, сам си съчиняваш отговора.
— Парите ме безпокоят — рекох. — Цели пет хилядарки от мръсните им пари. Какво да ги правя?
— Не бъди балама цял живот. Заслужи си парите, рискува живота си заради тях. Можеш да си купиш държавни облигации. Така ще ги „изпереш“. А за мен това ще бъде само част от шегата.
— Я ме светни защо се лепнаха точно за мен?
— Притежаваш по-голямо реноме, отколкото си представяш. И какво щеше да стане, ако мнимият Ики бе успял да те очисти? Той не е от ония, дето се церемонят много.
— Организацията щеше да му иска сметка, задето е действал на своя глава… в случай че си права.
— Стига окръжният прокурор да не му поиска сметка. А аз пет пари не давам какво ще стане с него. Още шампанско, моля.
Екстрадираха „Ики“, той се огъна и посочи имената на двамата убийци — след като вече ги бях назовал, — братята Тори. Никой обаче не успя да ги намери. Повече не се появиха. Няма как да обвиниш един-единствен човек в заговор. По закон дори не е съучастник. Нямаше начин да се докаже, че е знаел за убийството на истинския Ики.
Щяха да го пратят в затвора за някоя дреболия, но им хрумна нещо по-добро. Оставиха го на приятелите му. Пуснаха го. Къде е сега? Шестото ми чувство казва: никъде.
Ан Райърдан се радваше, че всичко свърши и аз съм в безопасност — състояние, което не пасва на мъже с моята професия.
Информация за текста
© 1959 Реймънд Чандлър
Raymond Chandler
The Pencil, 1959
