променяше.
— Не съм напускал Лас Вегас — каза той спокойно. — Мога да го докажа. Вие ще умрете на този стол и никой нищо няма да разбере. Просто още един частен детектив, оплел конците. Сложете ръцете си на бюрото и помислете малко. Впрочем аз съм отличен стрелец дори с проклетия заглушител.
— Няма да сложа ръце на никакво бюро, нито ще сляза малко по-ниско в обществената стълбица, мистър Граймс. Но я ми кажете нещо за това.
Извадих изящно подострения молив и го подхвърлих към него. Той го грабна, след като премести пистолета в лявата си ръка бързо, светкавично. Държеше молива така, че да може да го разгледа, без да ме изпуска от очи.
— Получих го със специална поща — добавих. — Без съобщение, без обратен адрес. Само молива. Мислите ли, мистър Граймс, че никога не съм чувал за такъв молив?
Той се намръщи и захвърли молива. Преди да успее да премести пистолета обратно в дясната си ръка, пъхнах моята под бюрото, сграбчих дръжката на 45-калибровия и сложих пръст на спусъка.
— Погледнете под бюрото, мистър Граймс. Ще видите четирийсет и пет калибров пистолет в отворен кобур. Закрепен е там, насочен към корема ви. Дори да успеете да ме простреляте в сърцето, че трийсет и пет калибровия пак ще гръмне само от конвулсивното движение на ръката ми. И коремът ви ще се изсипе на пода, а вие ще изхвръкнете от стола. Куршум от четирийсет и пет калибров пистолет ще ви отхвърли на шест стъпки. Дори в киното най-после се научиха на това.
— Май така действат мексиканците — каза той спокойно. Прибра пистолета си в кобура. Ухили се. — Браво, добре изпипано, Марлоу. Вероятно ще ни бъдеш полезен. И имаш много време, а ние нямаме. Издири Ики и не бъди глупав. Той ще се вслуша в здравия разум. Положително не иска да се крие до края на живота си. Накрая все ще го намерим.
— Я ми кажете, мистър Граймс, защо се хващате за мен? Като изключим Ики, какво съм направил, та не ви допадам?
Без да помръдне, той помисли малко или се престори, че мисли.
— Заради случая Ларсен. Ти помогна да изпратят един от нашите в газовата камера. А ние не забравяме подобно нещо. Бяхме те набелязали като изкупителна жертва на мястото на Ики. Винаги ще бъдеш изкупителна жертва, щом не си на наша страна. Нещо ще те улучи, когато най-малко очакваш.
— Човек с моя занаят винаги е изкупителна жертва, мистър Граймс. Вземете си хилядарката и се измитайте тихомълком. Може и да реша да бъда с вас, но трябва да помисля. Що се отнася до Ларсен, ченгетата свършиха цялата работа. Аз просто случайно разбрах къде е. А и Ларсен май не ви липсва чак толкова.
— Не обичаме да ни се месят. — Той стана. Пъхна небрежно едрата банкнота обратно в джоба си. Докато вършеше това, пуснах 45-калибровия пистолет и извадих моя 38-калибров „Смит и Уесън“. Граймс го изгледа презрително.
— Ще бъда в Лас Вегас, Марлоу. Всъщност изобщо не съм напускал Лас Вегас. Можеш да ме намериш в „Есперанса“. Вярно е, че не ни пука за Ларсен. Просто още един от охраната. Такива с лопата да ги ринеш. Но ни пука за това, че някакъв си некадърен частен детектив го спипа.
Кимна и излезе от кабинета ми. Замислих се. Знаех, че Ики няма да се върне в организацията. Дори и да съществуваше подобна възможност, не можеше да им вярва вече. Но сега се явяваше и друга причина. Обадих се пак на Ан Райърдан.
— Тръгвам да търся Ики. Налага се. Ако не ти се обадя до три дни, свържи се с Бърни Оле. Заминавам за Флагстаф, Аризона. Ики ми съобщи, че ще бъде там.
— Ти си глупак — каза жално тя. — Това е клопка.
— Някой си мистър Граймс от Лас Вегас ме посети с пистолет със заглушител. Оправих се е него, ама няма все да съм късметлия. Намеря ли Ики и съобщя на Граймс, организацията ще ме остави на мира.
— Нима ще го осъдиш на смърт? — Гласът й прозвуча рязко, сякаш не вярваше на ушите си.
— Не. Него няма да го има, когато им съобщя. Ще се качи на самолет за Монреал, ще си купи фалшиви документи — Монреал е корумпиран, кажи-речи, колкото нас тук — и ще отлети за Европа. Там предполагам да бъде горе-долу в безопасност. Организацията обаче има дълги ръце и Ики ще трябва да живее страшно скучно, за да остане жив. Няма избор. Или трябва да се крие, или и той ще получи молив.
— Много си умен, мили. А какво става с твоя молив?
— Ако имаха намерение да ме убият, нямаше да ми го пращат. Просто малък опит за сплашване.
— А ти не се плашиш, прекрасно животно такова.
— Плаша се, но не съм се парализирал от страх. Довиждане. Не си хващай любовник, докато не се върна.
— По дяволите, Марлоу!
Затвори телефона. И аз направих същото.
Едно от специалните ми достойнства е, че все говоря каквото не трябва.
Измъкнах се от града, преди момчетата от отдел „Убийства“ да са ме надушили. Щеше да мине доста време, докато ми хванат дирите. Та Бърни Оле не би дал за частен детектив дори пробита книжна кесия. Хората на шерифа и градските полицаи се погаждат като два котарака на плет.
Пристигнах във Финикс вечерта и спрях пред мотел в предградията. Във Финикс беше адски гореше Мотелът имаше ресторант. Вечерях. Взех от касиерката няколко дребни монети, затворих се в телефонна кабина и се помъчих да се свържа с „Мирадор“ във Флагстаф. Ама че глупост! Ики можеше да се е регистрирал под всякакво име — от Коен до Кордилеоне, от Уотсън до Войчеховски. Все пак се обадих и в отговор получих само усмивка, доколкото е възможно да ти се усмихнат по телефона. Поисках стая за следващата нощ. Нямало места, освен ако някой не напуснел, но все пак щели да ме запишат, ако някой отмени резервацията си или стане нещо друго, Флагстаф е твърде близо до Големия каньон. Ики навярно си беше запазил стая предварително. Върху това си заслужава да се замислиш.
Купих си евтин роман и го зачетох. Нагласих будилника си за шест и половина. Романът така ме уплаши, че пъхнах два пистолета под възглавницата си. Разказваше се за субект, който се опънал на мафиотския главатар в Милуоки и го пердашели на петнайсет минути. Мислех си: от черепа му трябва да е останало само парче кост, от което виси ивица кожа. В следващата глава беше весел като полска чучулига. Тогава се зачудих защо чета този боклук, когато бих могъл да науча наизуст „Братя Карамазови“. Не намерих сполучлив отговор на въпроса, угасих лампата и заспах. В шест и половина се избръснах, взех душ, закусих и тръгнах за Флагстаф. Пристигнах за обяд и заварих Ики в ресторанта да яде планинска пъстърва. Седнах срещу него. Изглежда, се изненада, че ме вижда.
Поръчах си същото. Започнах да ям планинската пъстърва според правилата. Предварителното вадене на костите леко разваля удоволствието.
— Какво става? — попита ме той с пълна уста. Определено е изискан.
— Чете ли вестниците?
— Само спорта.
— Хайде да идем да поговорим в стаята ти. Има и още нещо.
Платихме обяда и минахме в хубава стая с две легла. Мотелите вече са толкова комфортни, че в сравнение с тях редица хотели изглеждат долнопробни. Седнахме и запалихме цигари.
— Двамата убийци станаха много рано и отидоха на „Пойнтър стрийт“. Паркираха пред твоя блок. Не са били осведомени добре. Застреляха един, който малко приличаше на теб.
— Оплескали са я — ухили се той. — Но ченгетата ще разберат, тайфата също ще разбере. Така че пак съм белязан.
— Май ме вземаш за глупак — рекох. — Такъв съм си.
— Според мен свърши екстра работа, Марлоу. Какво глупаво има тук?
— За късмет, не, но е хубаво да си имаш помощник.
— Искаш да кажеш балама.
Лицето му се изопна. Той изръмжа:
— Не те разбирам. И ми върни част от ония пет хилядарки, чуваш ли? По-закъсал съм, отколкото си мислех.
— Ще ти ги върна, когато си видиш ушите.
— Не бъди такъв — леко въздъхна и измъкна пистолет.
