— Отзад, къде искаш да бъде? Откъм уличката.
— Остави там куфара си. Ще излезем заедно и ще се качим в колата ти. Ще минем по уличката и ще приберем куфара или куфарите ти.
— Я си представи, че някое леке ги задигне?
— Ами да. Но я си представи, че умреш? Кое е за предпочитане?
— Добре де — изръмжа той. — Ще чакам, но поемаме големи рискове.
— Така е и със състезателите. И нима това ги спира? Няма друг начин да се измъкнем бързо. Към десет угаси лампите и разхвърляй добре леглото си. Хубаво ще бъде, ако можеш да оставиш малко багаж. Така няма да изглежда толкова нагласено.
Той изръмжа пак „добре де“ и аз затворих телефона. Кабината беше добре осветена отвън. Обикновено така е в автосервиз. Не забелязах нищо обезпокоително. Взех карта на Сан Диего и се качих на наетата кола.
На „Пойнтър стрийт“ паркирах зад ъгъла, влязох в мърлявия си апартамент на втория етаж, седнах в тъмното и се загледах през прозореца. Нищо смущаващо. От сградата с апартамента на Ики излязоха двама типове — средна хубост, взе ги кола последен модел. Човек почти с ръста и телосложението на Ики влезе в блока. Разни хора идваха и си отиваха. Улицата беше сравнително спокойна. Откакто построиха холивудската магистрала, никой не използва много-много страничните улици, ако не живее в квартала.
Беше хубава есенна нощ — доколкото хубава може да бъде при отвратителния климат на Лос Анджелис — почти ясна, но не хладна. Не знам какво е станало с времето в нашия пренаселен град, но не е вече същото, каквото беше, когато дойдох тук.
Минутите до полунощ се нижеха убийствено бавно. Не забелязвах никой да следи някого, нямаше двойка мъже в обикновени костюми, които да търсят нещо в някой от шестте жилищни блока. Бях почти сигурен, че когато дойдат, първо ще опитат в моя блок — ако Ан ги е разпознала, ако изобщо бяха пристигнали и ако имах полза или вреда от онова, което оня дребосък е казал на шефовете си. Съществуваха и сто възможности Ан да е сбъркала, но усещах, че е права. Убийците нямаха причина да са предпазливи, щом не знаеха, че Ики е бил предупреден. Никаква причина освен една. Той бе идвал в кантората ми и го бяха проследили. Но на тайфата с цялата й арогантна мощ май й изглеждаше смешно, че е надушил работата или че е дошъл при мен за помощ. Бях невероятно дребна риба и едва ли щяха да ме забележат.
В полунощ излязох от апартамента си, изминах две преки, като се озъртах за „опашка“, прекосих улицата и се вмъкнах в бърлогата на Ики. Вратата не беше заключена, но нямаше и асансьор. Изкачих се до третия етаж и потърсих апартамента му. Почуках леко. Той отвори вратата с пистолет в ръка. Изглеждаше уплашен.
До вратата имаше два куфара, а до отсрещната стена още един. Приближих се до третия и го вдигнах. Тежеше доста. Отворих го, понеже не беше заключен.
— Няма защо да се безпокоиш — каза той. — Вътре има всичко необходимо за три-четири дни и дрехи, които не се намират в магазин за конфекция.
Вдигнах другия куфар.
— Да измъкнем тоя през задния вход.
— Можем да излезем през уличката.
— Не, през главния вход. Ако ни следят — в което не вярвам — просто сме двама души, които излизат заедно. И още нещо. Дръж си и двете ръце в джобовете на сакото, пистолета — в дясната. Извика ли някой зад теб името ти, бързо се обърни и стреляй. Само убиец би направил така. И аз ще стрелям.
— Страх ме е — обади се той с хрипливия си глас.
— И мен, ако това те утешава. Нямаме обаче друг изход. Бъди нащрек, те ще държат пистолети. Не си прави труда да им задаваш въпроси. Не отговарят с думи. Ако е малкият ми приятел, ще го усмирим и ще го набутаме във входа. Разбра ли?
Той кимна, облизвайки устни. Свалихме куфарите и ги сложихме пред задния вход. Огледах уличката. Нямаше никой, а страничната уличка не беше далече. Влязохме обратно и по коридора стигнахме до главния вход. Излязохме на „Пойнтър стрийт“ с небрежността на съпруга, която купува вратовръзка за рождения ден на съпруга си.
Нищо не помръдваше. Улицата беше пуста. Заобиколихме и се добрахме до наетата кола на Ики. Той я отключи. Върнах се с него за куфарите. Никакво движение. Настанихме куфарите в колата, потеглихме и стигнахме до съседната улица.
Светофар, който не работеше, едно-две спирания на булеварда, началото на магистралата. Дори в полунощ по нея движението е натоварено. Калифорния гъмжи от хора, които отиват някъде, и то все с висока скорост. Не се ли движиш с осемдесет мили в час, всички те изпреварват. Караш ли с такава скорост пък, трябва да следиш в огледалото за полицейски патрули. Тук е най-бясната надпревара.
Ики караше с безопасната скорост от седемдесет мили. Стигнахме до разклонението на шосе 6в и свърнахме по него. Дотук нищо. Останах с него до Помона.
— Тук ще сляза — рекох. — Ще взема автобус, ако има такъв, или кола под наем. Да отидем до автосервиз да попитаме къде е автобусната спирка. Трябва да е близо до магистралата. Карай към търговския квартал.
Той подкара и спряхме по средата между две преки. Ики ми подаде четири банкноти от по хиляда долара.
— Струва ми се, че не съм заслужил толкова. Беше прекалено лесно.
Той се позасмя, топчестото му лице се разкриви от леко кисела гримаса.
— Не бъди глупав. Аз успях. Нямаш представа каква беля щеше да си навлечеш. Пък и неприятностите сега започват. Тайфата има очи и уши навсякъде. Внимавам ли, вероятно нищо няма да не ми се случи. Може обаче и да не съм в безопасност, както си въобразявам. Така или иначе, ти направи каквото исках. Вземи парите. Имам много.
Взех ги и ги прибрах в джоба си. Той ме закара до един денонощен автосервиз и там ни упътиха къде е автобусната спирка.
— В два и двайсет и пет има маршрутен автобус — осведоми ме служителят, втренчен в разписанието. — Ще ви вземат, стига да има място.
Ики ме закара до автобусната спирка. Стиснахме си ръцете и той отпраши към магистралата. Погледнах часовника си, открих един все още отворен магазин за алкохол и купих половинлитрова бутилка уиски. После намерих бар и си поръчах двойно уиски с вода.
Неприятностите ми сега започваха, както бе казал Ики. И излезе напълно прав…
Слязох на холивудската автогара, взех такси и стигнах до кантората си. Помолих шофьора да почака няколко минути. Той прие с удоволствие, защото беше на нощна тарифа. Цветнокожият пазач ме пусна в сградата.
— Работите до късно, мистър Марлоу, но винаги е така, нали?
— Такава ми е работата — отвърнах. — Благодаря, Джаспър.
Качих се в кабинета си, огледах пода за пощата, но не намерих нищо освен продълговата тясна кутийка, специална пратка, с пощенско клеймо от Глендейл. В нея имаше само нов, току-що подострен молив — мафиотският знак на смъртта.
Не ме разтревожи особено. Ако наистина възнамеряват да го направят, не ти пращат такова нещо. Сметнах го за строго предупреждение да зарежа поръчката. Вероятно просто щяха да ми дръпнат един бой. От тяхна гледна точка беше подобаващо наказание. „Зачеркнем ли някого, всеки, опитал да му помогне, да очаква хубав пердах.“ Сигурно това искаха да ми кажат.
Мислех да отида в къщата си на „Юка авеню“, но тя беше твърде усамотена. Или да прескоча до дома на Ан в Бей Сити. Още по-лошо. Усетят ли я истинските мафиоти, не биха се поколебали да я изнасилят и после да я пребият.
Най-добре да се завра в бърлогата на „Пойнтър стрийт“. Несъмнено беше най-безопасното място в момента. Слязох долу и помолих шофьора на чакащото такси да ме закара през три пресечки до така наречения жилищен блок. Качих се, съблякох се и си легнах гол. Нищо не ме смущаваше освен счупена пружина на леглото. Убиваше ми. Лежах до три и половина, обмисляйки положението със съвършения си
