— Наех апартамент срещу този на Ики. Убийците още бяха в хотела. В полунощ измъкнах Ики и стигнахме с кола чак до Помона. Той продължи с друга наета кола, а аз се върнах с автобус. Настаних се в апартамента си на „Пойнтър стрийт“ точно срещу неговата бърлога.
— Защо… щом вече го няма?
Отворих средното чекмедже на бюрото си и извадих красивия подострен молив. Написах името си на листче и го зачеркнах с молива.
— Защото някой ми е изпратил това. Не смятам, че ще стигнат до убийство, но вероятно ще ме пребият от бой, та да не смея повече да се развихрям.
— Знаеха ли, че си се заел с работата?
— Ики е бил проследен дотук от нахален дребосък, който после се отби и ме смушка с пистолет в корема. Поотупах го, но се наложи да го пусна. Разсъдих, че след това на „Пойнтър стрийт“ ще бъде по- спокойно. Аз живея усамотено.
— Аз пък обикалям — каза Бърни. — Получавам доклади. Значи са застреляли друг.
— Със същия ръст, същото телосложение, подобен на вид. Видях, като го гръмнаха. Не съм сигурен дали бяха типовете от „Бевърли уестърн“. Изобщо не съм ги виждал. Бяха просто двама с тъмни костюми, с ниско прихлупени шапки. Скочиха в син понтиак и офейкаха, а голям кадилак ги прикриваше.
Бърни стана и дълго ме гледа вторачено.
— Засега, според мен, няма да те закачат — успокои ме той. — Улучили са когото не трябва. Известно време бандата ще кротува. Знаеш ли какво? Този град става мръсен, кажи-речи, като Ню Йорк, Бруклин и Чикаго. Накрая май съвсем ще се скапем.
— Имаме добър старт.
— Не ми спомена за нищо, което да ме накара да действам, Фил. Ще поговоря с момчетата от отдел „Убийства“. Май не си в беда. Но си видял убийството. Това им стига.
— Не съм в състояние да разпозная никого, Бърни. Не познавам застреляния. А ти откъде разбра, че са сбъркали и са убили друг?
— Нали ти ми каза, глупчо.
— Мислех, че момчетата вече са го регистрирали.
— Дори да беше така, нямаше да ми кажат. Освен това едва ли са имали време дори да излязат да закусят. За тях той е само труп в моргата, докато не е идентифициран. Сигурно обаче ще искат да си поговорят с теб, Фил. Просто обичат магнетофоните.
Той излезе и вратата се затвори със скърцане зад гърба му. Аз седях и се чудех дали не сбърках, че разговарях с него или че се бях заел да спасявам Ики. Петте хилядарки обаче казваха „не“. Е, може и да грешаха.
Някой почука на вратата ми. Държеше телеграма. Взех я, разписах се и я отворих. Тя гласеше:
НА ПЪТ СЪМ ЗА ФЛАГСТАФ. МОТЕЛ „МИРАДОР“. МИСЛЯ, ЧЕ СА МЕ ОТКРИЛИ. ЕЛА БЪРЗО.
Накъсах телеграмата на парченца и ги изгорих в големия си пепелник. Обадих се на Ан Райърдан.
— Случи се нещо странно — казах и й разправих всичко.
— Моливът не ми харесва — отсече тя. — Не ми харесва и това, че е застрелян друг, сигурно е беден счетоводител в бедно предприятие, иначе нямаше да живее в онзи квартал. Не биваше да се захващам с тази работа, Фил.
— Ики има право на живот. Там, където отива, вероятно ще стане честен. Би могъл да смени името си. Трябва да е червив с пари, иначе нямаше да ми плати толкова много.
— Казах, че моливът не ми харесва. Я по-добре ела тук за известно време. Може да прехвърлиш пощата си на моя адрес — ако изобщо получаваш поща. Във всеки случай сега нямаш кой знае каква работа. Пък и Лос Анджелис гъмжи от частни детективи.
— Не ме разбираш. Не съм приключил работата. Градските ченгета трябва да знаят къде съм, а в такъв случай и всички репортери от криминалната хроника ще бъдат наясно. Току-виж ченгетата прехвърлили подозренията си върху мен. Никой очевидец на убийство няма да даде смислено описание. Американците не обичат да свидетелстват за гангстерски убийства.
— Добре, умнико, но предложението ми остава в сила.
На входната врата се позвъни. Казах на Ан, че се налага да прекъсна разговора. Отворих вратата към чакалнята. Там стоеше някакъв добре облечен — бих подчертал елегантен — мъж на средна възраст. На лицето му бе изписана приятна, изкуствена усмивка. Носеше бяла широкопола шапка и една от ония много тесни вратовръзки. Кремавият му спортен костюм бе с хубава кройка.
Запали цигара със златна запалка и ме погледна над първото облаче дим.
— Мистър Марлоу?
Кимнах.
— Аз съм Фостър Граймс от Лас Вегас. Собственик съм на ранчо „Есперанса“. Чувам, че сте се позабъркал с един на име Ики Розенщайн.
— Няма ли да влезете?
Той мина покрай мен и се вмъкна в кабинета ми. Външността му не ми говореше нищо. Заможен, който обича или смята, че е хубаво да има малко западняшки вид. В Палм Спрингс през зимния сезон ще ги видите с дузини. Акцентът му показваше, че е от източните щати, но не от Нова Англия. Вероятно от Ню Йорк или Балтимор. Не от Лонг Айлънд или Бъркширс — много е далеч от големия град.
Посочих му стола за клиенти и седнах на старомодния си скърцащ въртящ се стол. Зачаках.
— Да знаете къде е Ики?
— Не знам, мистър Граймс.
— Как така се забъркахте с него?
— Ами за пари.
— Страшно основателна причина — усмихна се той. — Докъде е стигнала работата?
— Помогнах му да напусне града. Казвам ви това, макар че не знам кой, по дяволите, сте, защото вече съобщих на един мой стар приятел и враг, който е шериф.
— Как така приятел и враг?
— Блюстителите на закона не се надпреварват да ме целуват, но него познавам от години и сме приятели дотолкова, доколкото една частна детективска звезда може да бъде приятел с човек на закона.
— Съобщих ви кой съм. Имаме голяма организация в Лас Вегас. Градът е в наши ръце с изключение на един опърничав издател на вестник, който все се катери по гърбовете ни и по гърбовете на нашите приятели. Оставяме го да живее, понеже така имаме по-добра репутация, отколкото ако го пречукаме. Убийствата вече не са изгодни.
— Като Ики Розенщайн.
— Това не е убийство, а екзекуция. Ики излезе от строя.
— И затова вашите стрелци трябваше да очистят друг. Трябваше да се позавъртят наоколо, за да са сигурни.
— Така и щяха да направят, ако не си бяхте напъхал носа, където не ви е работа. Избързаха. Няма да ги похвалим за това. Настояваме да действат трезво и хладнокръвно.
— Кои са тия големи, велики, мастити „ние“, за които говорите непрекъснато?
— Я не се правете на хлапак, Марлоу.
— Добре. Да речем, че знам.
— Ето какво искаме. — Той бръкна в джоба си и извади едра банкнота. Сложи я до себе си на бюрото. — Намерете Ики Розенщайн, кажете му да се върне в строя и всичко ще се оправи. Не искаме неприятности и излишна гласност, след като е застрелян невинен минувач. Работата е проста. Ще получите това веднага — кимна към банкнотата. Беше хилядарка. Вероятно най-дребната банкнота, която имаха. — И още една, когато намерите Ики и му съобщите каквото ви казах. Ако се опъне — завесата пада.
— Ами ако ви кажа да си вземете мърлявата хилядарка и да се изсекнете в нея?
— Би било неблагоразумие — Извади „Колт Удсман“ с къс заглушител. С такъв пистолет ще те пречукат без засечка. При това този човек беше и бърз, и сръчен. Добродушното изражение на лицето му не се
