Отново погледнах жената. Беше облечена в добре изгладен син панталон, сако с двуредно закопчаване и килната шапчица. Косата й бе дълга, подбита в краищата и тъмночервена със синкави оттенъци там, където падаше сянката — явно боядисана. Червени петна набързо мацнат руж пламтяха прекалено високо на бузите й. Тя насочи пистолета си срещу мен и ми се усмихна. Това определено не беше най-прелестната усмивка, с която са ме дарявали.
— Добър вечер, госпожо Мелтън — рекох. — Колко много пистолети имате!
— Седни на стола зад теб, сложи ръцете си зад врата и ги дръж там. Много е важно. Внимавай да не се отнесеш небрежно. — И тя ми показа зъбите си чак до венците.
Вслушах се в предложението й. Усмивката изчезна от лицето й — сурово дребно личице, макар и красиво по банален начин.
— Сега просто чакай — каза тя. — Това също е важно. Може би се досещаш колко е важно.
— Тази стая мирише на смърт — обадих се. — Предполагам, това също е важно.
— Само почакай, умнико.
— В този щат вече не бесят жени — продължих. — Но за двама дават повече, отколкото за един. Много повече. Около петнайсет годинки повече. Помисли си.
Жената не каза нищо. Стоеше, без да трепва, с насочен насреща ми пистолет. Този беше по-тежък, но това като че ли не я притесняваше. Личеше, че трескаво напряга слух. Почти не чу думите ми.
Най-после той дойде. Още една кола бавно допълзя до улицата отвън, спря и вратата й тихо се затвори. Миг тишина, а после изскърца задната врата. Стъпките му бяха тежки. Мина през отворената люлееща се врата и влезе в осветената стая. Спря и мълчаливо се огледа наоколо, сурово смръщил едрото си лице. Отправи поглед към мъртвеца в стола, към жената с пистолета и най-накрая към моя милост. Наведе се, вдигна патлака ми и го пусна в джоба си. Тихо се приближи до мен, почти без да дава признаци, че ме е познал, мина откъм гърба ми и опипа джобовете ми. Извади двете снимки и телеграмата. Отстъпи назад, близо до жената. Свалих ръцете си и ги разтрих. И двамата ме гледаха мълчаливо.
Най-после той тихо каза:
— Номер значи, така ли? Първо накарах да засекат разговора ни и установих, че се обаждаш от Глендейл, не от Асуза. Не знам защо го направи, но е факт. После се обадих още веднъж. От второто обаждане разбрах, че в тази стая няма забравена чанта. Е?
— Какво искаш да ти кажа?
— Защо извъртя тоя номер? С каква цел го направи?
Гласът му беше тежък, студен, но по-скоро замислен, отколкото заплашителен. Жената стоеше до него неподвижно и стискаше пистолета.
— Рискувах — отвърнах. — Ти също — с идването си тук. Почти не се надявах да успея. Ръководех се от идеята, че бързо ще й се обадиш — заради чантата. Тя, разбира се, ще знае, че такава няма. Тогава ти ще разбереш, че се опитвам да направя нещо, и ще поискаш да узнаеш какво е. Ще си сигурен, че не работя с полицията, защото при положение, че знам къде си, биха те открили без никакви усилия. Исках да измъкна дамата от скривалището й — това е всичко. Рискувах с минимална надежда. В случай на неуспех трябваше да измисля по-добър начин.
Жената издаде презрителен звук и каза:
— На първо място ми се иска да знам защо си наел тая кука, Хауи.
Той не й обърна внимание. Сурово беше вторачил в мен черните си очи. Обърнах глава и бързо, напрегнато му намигнах. Устата му моментално се скова. Жената не го забеляза. Стоеше твърде настрани.
— Имаш нужда от изкупителна жертва, Мелтън — обадих се аз. — Лошо.
Той леко изви тялото си така, че гърбът му бе отчасти към жената. Направо ме изяждаше с очи. Леко повдигна вежди и едва забележимо кимна. Изглежда, все още си мислеше, че съм за продан.
Направи го добре. Закрепи усмивка на лицето си, обърна се към нея и каза:
— Не мислиш ли, че е най-добре да се махнем от тук и да обсъдим нещата на по-безопасно място?
Докато тя слушаше и мисълта й бе заета с въпроса, голямата му ръка рязко я удари по китката. Жената извика и изпусна пистолета. Политна назад, стисна юмруци и се изплю срещу него.
— Я седни някъде и без глупости — сухо каза той.
Наведе се, вдигна пистолета й и го пусна в другия си джоб. После широко и самоуверено се усмихна. Съвсем беше забравил за нещо. Едва не се разсмях, въпреки положението, в което се намирах. Жената седна на стол зад него и умислено подпря глава на ръцете си.
— Сега вече можеш да ми обясниш — бързо каза Мелтън. — Защо се нуждая от изкупителна жертва, както ти се изрази?
— Поизлъгах те по телефона. За хижата на Хейнс. Там горе има едно хитро местно ченге, което я обърна с главата надолу. Намери златна верижка за глезен в пакета с брашно, прерязана с клещи.
Жената сподавено изписка. Мелтън дори не си направи труд да я погледне. Сега вече очите й неотлъчно ме следяха.
— Той може да се досети — продължих, — а може би няма. Първо, защото не знае, че госпожа Мелтън е отсядала в ходел „Олимпия“, където е срещнала Гудуин. Знаеше ли го, щеше да се досети на секундата. В случай, разбира се, че притежава снимки, които да покаже на пиколото, както сторих аз. Администраторът, отписал госпожа Мелтън от дневника, си я спомняше покрай колата, която оставила, без да им даде никакви указания. Разпозна Гудуин и си спомни, че той е разговарял с нея. Каза, че била неприятно изненадана. От снимките не беше толкова сигурен, че е била госпожа Мелтън. Той е познавал госпожа Мелтън.
Мелтън леко отвори уста в странна гримаса и заскърца със зъби. Жената безшумно се изправи зад гърба му и бавно, сантиметър по сантиметър, заотстъпва назад към тъмната половина на стаята. Не гледах към нея. Очевидно Мелтън не чуваше, че тя се движи.
— Гудуин я проследил до града — продължих аз. — Трябва да е пристигнала с автобус или с наета кола, защото другата оставила в Сан Бернардино. Проследил я до скривалището й, без тя да го усети, и очевидно го е направил много ловко, защото жената с положителност е била нащрек. След което я изненадал. Известно време тя го е будалкала, не знам с каква история, а той трябва да не я е изпускал от очи нито за миг, защото не му се е изплъзнала. После вече не е можела да го будалка и му е дала онзи чек. Но това е било само предплата. Дошъл е за още и тя го подредила завинаги — там, в онзи стол. Не си знаел всичко, иначе никога нямаше да ми позволиш да дойда тук онази сутрин.
Мелтън мрачно се усмихна.
— Вярно, не знаех — рече. — Затова ли се нуждая от изкупителна жертва?
Поклатих глава.
— Изглежда, не искаш да ме разбереш — казах. — Споменах ти, че Гудуин е познавал госпожа Мелтън. Лично. Не ти съобщавам голяма новина, нали? За какво му е трябвало на Гудуин да шантажира госпожа Мелтън? За нищо. Той не е изнудвал госпожа Мелтън. Госпожа Мелтън е мъртва. Мъртва е от единайсет дни. Изплува от езерото Литъл Фон днес — в дрехите на Берил Хейнс. Ето защо ти е необходима изкупителна жертва — и ти я имаш, дори две, като по поръчка.
Жената в тъмната част на стаята се наведе, вдигна нещо и се втурна напред. Дишаше шумно. Мелтън рязко се обърна и пъхна ръце в джобовете си, но се колеба твърде дълго, докато гледаше в пистолета, който тя бе грабнала от пода до мъртвата ръка на Гудуин, пистолета, за който той беше забравил.
— Ах ти, мръсно копеле! — извика тя.
Той все още не беше много уплашен. Направи успокоителен жест с празните си ръце.
— Добре, миличка, да бъде както ти искаш — промълви тихо.
Имаше дълга ръка и сега можеше да я достигне. Вече го беше правил, когато тя държеше пистолет. Опита и сега. Бързо се наведе към нея и замахна с ръка. Потърсих опора под стола си и се хвърлих към краката му. Но разстоянието беше голямо — твърде голямо.
— От мен би станала прекрасна изкупителна жертва, нали? — изхриптя жената и отстъпи назад.
Пистолетът изгърмя три пъти.
Той се хвърли върху нея с куршумите в тялото си, строполи се отгоре й и я повлече надолу. Тя би трябвало да се досети, че ще стане така. Стовариха се заедно на пода и едрото му тяло я притисна. Жената изстена и размаха ръка насреща ми, стиснала пистолета. Изтръгнах го от нея. Бързо опипах джобовете на Мелтън, измъкнах собствения си пистолет и отскочих настрани от тях. Седнах. Чувствах тила си като буца
