лед. Седях, държах пистолета върху коляното си и чаках.
Голямата му ръка се пресегна, сграбчи крака на едно канапе с резба, напомняща орлови нокти, и пръстите му побеляха върху дървото. Тялото му се изви и се претърколи, омекна и ръката пусна крака на канапето. Пръстите безшумно се разтвориха и застинаха неподвижно върху мъхестия килим. Последва задавено хъркане и после тишина.
Тя с мъка се измъкна изпод него и се изправи, задъхана и освирепяла като животно. Завъртя се, без да издаде звук, и побягна. Не помръднах. Просто я оставих да си отиде.
Приближих се, надвесих се над едрия мъж, прострян на пода, и силно притиснах с пръст шията му отстрани. Стоях мълчаливо наведен над него — търсех пулса и се ослушвах. После бавно се изправих и продължих да се ослушвам. Нито вой на сирена, нито шум на кола, никакъв звук. Само мъртвешката тишина на стаята. Прибрах пистолета обратно под мишницата си, изгасих лампата, отворих предната врата, минах по пътеката и излязох на тротоара. На улицата нищо не помръдваше. Голяма кола беше спряла до бордюра край пожарния кран, горе, почти в края на сляпата улица, зад къщата на Гудуин. Отидох отсреща при новата къща, извадих колата си от гаража, спуснах вратата и отново потеглих към Пума Лейк.
8. Преизберете Тинчфийлд за началник на полицията
Къщата беше в падина, пред борова горичка. Просторният като хамбар гараж със струпани от едната му страна нацепени дърва беше отборен и колата на Тинчфийлд проблясваше на утринното слънце. До входната врата водеше пътека, а от комина се виеше дим.
Вратата отвори самият Тинчфийлд. Беше в стар сив пуловер с висока яка и с панталон защитен цвят. Беше току-що избръснат, с гладка кожа като на бебе.
— Е, хайде, влизай, синко — рече благо. — Виждам, че рано-рано започваш работа. Значи не си слизал снощи в долината?
Минах покрай него и седнах в стар люлеещ се стол с плетена на една кука покривчица върху облегалката. Залюлях се и той уютно изскърца.
— Кафето тъкмо е готово — добродушно обяви Тинчфийлд. — Ема ще сложи чиния и за теб. Имаш доста измъчен вид, синко.
— Слизах в долината — рекох. — Тъкмо оттам идвам. Онази жена от езерото вчера не е Берил Хейнс.
— Боже, ще се побъркам — рече Тинчфийлд.
— Не ми изглеждаш особено изненадан — промърморих.
— Аз не се изненадвам лесно, синко. Да не говорим преди закуска.
— Била е Джулия Мелтън — обявих. — Убили са я Хауард Мелтън и Берил Хейнс. Облекли са я в дрехите на Берил и са я заклещили под онези дъски — два метра под водата, където е трябвало да преседи достатъчно дълго, за да не прилича на Джулия Мелтън. И двете жени са били блондинки, горе-долу с еднаква външност и височина. Бил каза, че си приличали като сестри. Но не като близначки.
— Имаха нещо общо — продума Тинчфийлд, мрачно загледан в мен. После се провикна: — Ема!
Пълна жена в басмена рокля се показа от вътрешната врата на хижата. Огромна бяла престилка опасваше онова, което някога е било талия. В стаята нахлу миризма на кафе и пържен бекон.
— Ема, това е детектив Далмас от Лос Анджелис. Сложи една чиния, а аз ще отместя масата от стената. Здравата е уморен и изгладнял.
Пълната жена кимна, усмихна се и постави прибори на масата.
Седнахме, ядохме бекон с яйца и топли питки и изпихме огромно количество кафе. Тинчфийлд ядеше за четирима, а жена му похапваше като птичка и непрекъснато сновеше напред-назад да принася още храна.
Най-после свършихме. Госпожа Тинчфийлд събра съдовете и се затвори в кухнята. Тинчфийлд си отряза голямо парче тютюн, внимателно го натъпка в устата си, а аз отново седнах в люлеещия се стол.
— И така, синко, готов съм да те изслушам. Самият аз бях доста озадачен, че онази златна верижка бе скрита там, където я намерих — при положение, че езерото е под носа им. Но мисълта ми не е от най- бързите. Какво те кара да смяташ, че Мелтън е убил жена си?
— Фактът, че Берил е все още жива с червено боядисана коса.
Разказах му историята от край до край, без да премълча нищо. Тинчфийлд не пророни нито дума, докато не свърших. Накрая каза:
— Направил си чудесно разследване, синко. Имал си и малко късметец, както си му е редът. Ама не мислиш ли, че не е било твоя работа да се занимаваш с всичко това?
— Така е, но Мелтън ми се подигра и се отнесе с мен като с последен хапльо. А аз съм от твърдоглавите.
— Защо, според теб, те е наел Мелтън?
— Трябвало е. Било е задължителна част от плана му накрая тялото да бъде правилно идентифицирано. Може би след известно време, може би чак след като бъде погребано и случаят е приключен. Но накрая е трябвало да бъде идентифицирано, за да може да пипне парите на жена си. Или пък да чака с години, докато съдът официално я обяви за мъртва. А идентифицира ли се правилно, той е трябвало да докаже, че е положил усилия да я намери. И ако, както той твърди, жена му е била клептоманка, би имал чудесно оправдание, че е наел частно ченге, вместо да се обади в полицията. Освен това е съществувала заплахата от страна на Гудуин. Нищо чудно да е смятал да убие Гудуин и да накисне мен. Сигурно не е знаел, че Берил го е изпреварила, защото иначе нямаше да допусне да отида в къщата му. След това — а аз бях тъй глупав да дойда тук, преди да съобщя на полицията в Глендейл за смъртта на Гудуин — вероятно е решил, че може да ме купи с пари. Самото убийство е било доста елементарно и в него е имало момент, за който Берил нито е знаела, нито се е досетила. Тя може би е била влюбена в него. Онеправдана жена като нея със съпруг пияница доста лесно би лапнала по мъж като Мелтън. Той пък не е могъл да знае, че тялото ще бъде открито вчера, защото си беше чиста случайност, но щеше да ме държи на тази работа и постоянно да прави намеци, докато го намерим. Знаел е, че Хейнс ще бъде заподозрян в убийството на жена си и бележката, която е оставила, е била съчинена така, че да не звучи много като писмо на самоубиец. Мелтън е бил наясно, че Хейнс и госпожа Мелтън пиянстват и се забавляват заедно. Двамата с Берил просто са изчакали подходящия момент, когато Хейнс е отишъл на северния бряг на запой. Берил трябва да му се е обадила отнякъде. Това ще можеш да го провериш. За три часа бързо шофиране би могъл да стигне дотук. Вероятно Джулия е продължавала да се налива. Мелтън я пречукал, облякъл я в дрехи на Бери и я напъхал в езерото. Той е едър мъж и може да извърши всичко сам, без да се затруднява особено. Берил ще да е изпълнявала ролята на съгледвач долу на единствения път към имота. Това пък му е дало възможност да скрие верижката в хижата на Хейнс. После бързо се прибрал в града, а Берил облякла дрехите на Джулия, взела колата и багажа й и отишла в хотела в Сан Бернардино. За зла участ обаче там я срещнал и заговорил Гудуин, който явно се е сетил, че има нещо гнило, заради дрехите, багажа или като е чул да я наричат госпожа Мелтън. Затова я последвал в града, а останалото ти е известно, фактът, че Мелтън я е накарал да действа по този начин, според мен говори за две неща. Първо, че е възнамерявал да изчака известно време, преди да задвижи правилното идентифициране на трупа. Почти сигурен е бил, че ще го сметнат за тялото на Берил, щом Бил го потвърди и особено след като по този начин той изпада в много неблагоприятно положение. Второто е, че когато тялото се идентифицира като Джулия Мелтън, ще излезе, че Берил е направила фалшификацията, защото двамата с Бил са извършили убийството, за да вземат застраховката. Според мен Мелтън е направил голяма грешка, като е скрил верижката в хижата на Хейнс. Трябвало да я пусне в езерото, закачена за гайка или нещо подобно, и по-късно, уж случайно, да я извади с въдицата си. А да я скрие у Хейнс и после да ме пита дали хижата е била претърсена, е проява на твърде голяма немарливост. Но с планираните убийства винаги е така.
Тинчфийлд прехвърли тютюна в другата си буза и отиде до вратата да се изплюе. Остана там, кръстосал големите си ръце зад гърба.
— За нищо не би могъл да накисне Берил — рече през рамо. — Ако тя самата не се разприказва сериозно, синко. Помисли ли за това?
— Естествено. Веднъж започне ли да я търси полицията и вестниците широко да коментират делото — имам предвид истинското дело, щяло е да се наложи да я очисти по начин, приличащ на самоубийство.
