Коперник рече:
— Предпочитам другото. — Синкавият пистолет беше като камък в ръката му. — И Бог да ти е на помощ, ако не ме подкрепиш.
— Ако жената излезе наяве — каза Ибара, — ще стане ясно, че си лъгал в доклада и си измамил собствения си партньор. След седмица в управлението няма дори да споменават името ти. Ще им се повръща от него.
Чукчето на пистолета на Коперник щракна и видях как едрият му пръст обхвана плътно спусъка. Вратът ми се овлажни като кучешка муцуна. Ибара стана. Пистолетът подскочи към него.
— Да видим сега шубе ли ги е чернилките — рече той. — Казвам ти да прибереш пистолета, Сам.
Тръгна. Направи четири отмерени крачки. Коперник не направи и намек за движение: каменна статуя.
Ибара извървя още една крачка и изведнъж пистолетът заподскача.
— Прибери го, Сам — повтори спокойно Ибара. — Ако запазиш самообладание, всичко остава както си е. Ако не — с теб е свършено.
Направи още една крачка. Коперник широко отвори уста, изпъшка, сетне се отпусна в креслото като ударен по главата. Клепачите му се притвориха.
Ибара рязко издърпа пистолета от ръката му с такова бързо движение, че движение всъщност нямаше. После отстъпи бързо и отпусна ръката с пистолета покрай хълбока си.
— Това е от горещия вятър, Сам. Хайде, да забравим всичко — рече той със същия равен, почти нежен глас.
Раменете на Коперник увиснаха още повече и той зарови лице в ръцете си.
— Добре — каза между пръстите си.
Ибара прекоси безшумно стаята и отвори вратата. Погледна ме с ленивите си, полупритворени очи.
— И аз бих направил много за жена, която е спасила живота ми. Ще изям тая манджа, но не очаквай от мен като полицай да ми хареса.
— Дребният в леглото се нарича Леон Валесанос — рекох аз. — Бил е крупие в клуб „Специя“.
— Благодаря — каза Ибара. — Да вървим, Сам.
Коперник се надигна тежко, прекоси стаята и изчезна от погледа ми през отворената врата. Ибара излезе след него и понечи да я затвори.
— Почакай малко — рекох.
Той извърна бавно глава, сложил лявата си ръка върху дръжката на вратата и отпуснал синкавия пистолет до десния си хълбок.
— Не се занимавам с този случай за пари — поясних. — Семейство Барсали живеят на „Фримонт Плейс“ двеста и дванайсет. Можеш да й занесеш перлите. Ако името на Барсали не попадне в пресата, ще получа пет стотака. Ще ги изпратя на полицейския фонд. Не съм чак такъв умник, за какъвто ме смяташ. Просто така се случи… а партньорът ти е мерзавец.
Ибара погледна към перлите на масичката. Очите му лъщяха.
— Ти ги занеси — рече. — А петте стотака — добре. И ми се струва, че фондът ще ги получи.
Затвори тихо и след миг чух как асансьорната врата тракна.
7
Отворих един прозорец, подложих глава на вятъра и видях как полицейската кола изчезна зад сградата. Вятърът напираше със сила в стаята и аз го оставих да духа. От стената падна една картина, две шахматни фигури се търколиха от масичката. Болерото на Лола Барсали се повдигна и платът затрептя.
Отидох в кухнята, глътнах малко уиски, върнах се в дневната и й позвъних — колкото и да беше късно.
Обади се тя самата, много бързо, без следа от сънливост.
— Марлоу — рекох. — При теб всичко наред ли е?
— Да… да. Сама съм.
— Намерих нещо. По-точно полицията го намери. Само че твоето чернооко момче те е преметнало. Имам тук една перлена огърлица. Но перлите не са истински. Предполагам, че е продал истинските и ти е приготвил наниз от фалшификати с твоята закопчалка.
Тя мълча дълго. Сетне попита някак плахо:
— Полицията ли ги намери?
— В колата на Уолдо. Но те ще си мълчат. Имаме уговорка. Надникни във вестниците сутринта и ще разбереш защо.
— Това като че ли изчерпва нещата — рече тя. — Мога ли да взема закопчалката?
— Да. Удобно ли ти е да се срещнем тук в четири в бара на клуб „Ескуайър“?
— Много си мил — каза тя. — Може. Франк все така заседава.
— Тези заседания могат да съсипят човек — рекох. Сбогувахме се.
Избрах един номер в западния район на Лос Анджелис. Той беше още там с рускинята.
— Можеш да ми изпратиш тази сутрин чек за петстотин — казах. — На името на полицейския фонд, ако искаш. Защото парите ще отидат там.
Коперник попадна на трета страница в сутрешните вестници с две снимки и хвалебствена половин колона. Дребният мургав мъж от апартамент 31 изобщо не намери място в пресата. Сдружението на собствениците на жилищни сгради също имаше връзки.
Когато излязох след закуска, от вятъра нямаше и следа. Бе тихо, прохладно, малко мъгливо. Небето изглеждаше прихлупено, уютно и сиво. Спуснах се с колата си към булеварда, избрах най-добрия бижутерски магазин и сложих перлената огърлица на черното кадифе под лампата, чиято синкава светлина имитираше дневната. Един мъж с висока яка и раирани панталони изгледа апатично перлите.
— Бива ли ги? — попитах.
— Съжалявам, сър. Ние не правим оценки. Мога да ви дам името на някой експерт по оценките.
— Не се занасяйте — рекох. — Холандски са.
Той оправи светлината на лампата, наведе се и повъртя в ръката си част от огърлицата.
— Искам огърлица очно като тази, със същата закопчалка, и то бързо — добавих.
— Колко точно като тази? — Той не вдигна глава. — И не са холандски. Чешки са.
— Добре, можете ли да направите дубликат?
Поклати глава и отблъсна от себе си кадифената подложка, сякаш тя го мърсеше.
— За три месеца може би. Не произвеждаме такова стъкло в цялата страна. Ако искате точно копие… най-малко три месеца. А и нашата фирма изобщо не се занимава с такива неща.
— Сигурно е приятно да вириш така нос — рекох. Подпъхнах визитна картичка под черния му ръкав. — Посочете ми някой, който се занимава… и то не за три месеца… и може да не е точно копие.
Той сви рамене, изчезна с картичката, появи се след пет минути и ми я върна. На гърба й беше написано нещо.
Старият левантиец имаше дюкянче на „Мелроуз“, вехтошарско магазинче, на чиято витрина имаше какво ли не — от сгъваема детска количка до корна, от седефен лорнет в избелял плюшен калъф до един от онези стари барабанлии калибър 44 с шест патрона, които все още се произвеждат в Западните щати за пазителите на реда, чиито дядовци са били големи юначаги.
Старият левантиец беше с кепенце на темето, с два чифта очила и с дълга брада. Разгледа моите перли, поклати тъжно глава и каза:
— За двайсет долара почти същите. Не съвсем, разбирате. Нямам толкова хубаво стъкло.
— Каква ще бъде приликата?
Той разпери яките си силни ръце.
— Казвам ви истината. Няма да заблудят дори дете.
— Направете ги — рекох. — С тази закопчалка. Разбира се, ще ми върнете и другите.
— Да. Елате в два часа.
