Загледах ги, но не помръднах. След малко Коперник се обади почти сериозно:
— Бива си го, нали? Би ли благоволил да ни разкажеш някоя история, господин Марлоу?
Станах, избутах стола изпод себе си, бавно се приближих до масичката и се загледах в перлите. Най- голямата беше около осем милиметра в диаметър. Бяха снежнобели, преливаха с цветовете на дъгата с омекотена лъскавина. Повдигнах ги бавно от масичката за шах, където лежаха до нейните дрехи. Усетих ги в ръката си тежки, гладки, изящни.
— Хубави са — рекох. — Доста от неприятностите са заради тях. Да, сега ще говоря. Сигурно струват сума пари.
Ибара се засмя зад гърба ми. Много кротък смях.
— Стотина долара — рече. — Добра имитация… но имитация.
Повдигнах отново огърлицата. Изцъклените очи на Коперник ме гледаха злорадо.
— Как разбра? — попитах.
— Разбирам от перли — рече Ибара. — Тези са добра изработка, жените често поръчват да им изработят такива, нещо като застраховка. Но са гладки като стъкло. Истинските са грапави, ако ги опипаш със зъби. Пробвай.
Стиснах две-три между зъбите си лекичко, плъзнах ги напред-назад, после встрани. Без истински да ги захапя. Бяха твърди и гладки.
— Да. Тези са много добри — рече Ибара. — Някои дори имат малки неравности и вдлъбнатини като истинските.
— Биха ли стрували петнайсет бона… ако бяха истински?
— Да. Вероятно. Трудно е да се каже. Зависи от много неща.
— Този Уолдо наистина си го е бивало — рекох.
Коперник се изправи бързо, но не видях кога е замахнал. Все още гледах перлите. Юмрукът му ме улучи в ченето, където са кътниците. Веднага усетих кръв. Залитнах назад и се направих, че ударът е по-силен, отколкото беше.
— Сядай и говори, копеле! — почти прошепна Коперник.
Седнах и притиснах носната си кърпа към бузата. Облизах цепнатото място в устата си. Сетне пак станах, отидох и вдигнах цигарата, която беше избил от устата ми. Изгасих я в един пепелник и отново седнах.
Ибара пилеше ноктите си и огледа един от тях на светлината на лампата. По веждите на Коперник, откъм очите, имаше капчици пот.
— Намерили сте огърлицата в колата на Уолдо — рекох, загледан в Ибара. — Имаше ли някакви документи?
Той поклати глава, без да ме погледне.
— Ще ти повярвам — продължих. — Ето как беше. Не съм виждал Уолдо, докато той не влезе в бара тази вечер и не попита за момичето. Не съм крил нищо. Когато се прибрах, момичето с болерото, широкополата шапка и синята крепдешинена рокля — всичко, както той го беше описал — чакаше асансьора тук, на моя етаж. Видя ми се свястно момиче.
Коперник се изхили подигравателно. Това нямаше никакво значение за мен. Държах го в ръцете си. Не му оставаше друго, освен да проумее това. И щеше да го проумее сега, много скоро.
— Знаех какво я чака като свидетел пред полицията — продължих аз. — А и подозирах, че има още нещо в цялата тази работа. Но нито за миг не съм до пуснал, че е забъркана в нещо нередно. Беше просто едно добро момиче, попаднало натясно… без дори да го знае. Доведох я тук. Тя насочи пистолет срещу мен. Но нямаше намерение да го използва.
Коперник изведнъж изправи гръб в креслото и заоблизва устни. Лицето му се вкамени. Заприлича на мокър сив камък. Не издаде нито звук.
— Уолдо бил неин шофьор — продължих аз. — Тогава се казвал Джоузеф Коутс. А тя е госпожа Франк Барсали. Съпругът й е известен хидроинженер. Един мъж й подарил някога перлите и тя казала на съпруга си, че те са само имитация. Уолдо разбрал по някакъв начин, че зад тях се крие любовна история, та когато Барсали се върнал от Южна Америка и го уволнил, задето бил прекалено хубав, той щипнал перлите.
Ибара изведнъж вдигна глава и зъбите му проблеснаха.
— Искаш да кажеш, че ги е мислил за истински?
— Според мен той е заложил истинските и е поръчал да му направят имитация.
— Възможно е — кимна Ибара.
— Взел и нещо друго — рекох. — Някакви документи от чантата на Барсали, които показват, че издържа една жена в Брентуд. Уолдо шантажирал едновременно жената и съпруга й, без никой от тях да знае за другия. Дотук ясно ли е?
— За мен е ясно — процеси сипкаво Коперник през стиснати устни. Лицето му беше все тъй от мокър сив камък. — Продължавай, по дяволите!
— Уолдо не се е страхувал от тях. Не е криел къде живее. Това е глупаво, но спестява сума ти усложнения, ако е бил склонен да рискува. Момичето дошло тук тази вечер с пет бона да си откупи перлите. Не намерила Уолдо. Дошла тук да го търси, качила се по стълбите един етаж, преди пак да слезе. Женски представи за предпазливост. Така я срещнах. Така я доведох тук. Затова тя беше в дрешника, когато Ал Тесилоре ме навести, за да очисти един свидетел. — Посочих към дрешника. — А тя излезе с малкия си пистолет, ръгна го в гърба и ми спаси живота.
Коперник не помръдваше. Сега в лицето му имаше нещо страшно. Ибара прибра пиличката за нокти в малко кожено калъфче и бавно го пъхна в джоба си.
— Това ли е всичко? — попита кротко. Кимнах.
— Само дето научих от нея къде е квартирата на Уолдо и отидох там да търся перлите. Открих мъртвеца. В джоба му намерих нови ключове за кола в ключодържател на фирма „Пакард“. А на улицата намерих пакарда и го откарах на собственика му. Държанката на Барсали. Барсали изпратил един приятел от клуб „Специя“ да откупи нещо от Уолдо, а той се опитал да го купи с пистолет вместо с парите, които Барсали му дал. Уолдо го изпреварил.
— Това ли е всичко? — тихо попита Ибара.
— Това е всичко — казах, като ближех разкъсаното място от вътрешната страна на бузата си.
— Какво ще искаш? — рече бавно Ибара. Лицето на Коперник се сгърчи и той се плесна по дългото кораво бедро.
— Бива си го тоя — рече язвително. — Лапва по някоя случайна уличница, нарушава всички закони, а ти си седнал да го питаш какво иска. Ще му дам аз едно искане, черньо!
Ибара бавно извърна глава и го погледна.
— Не мисля — рече. — Мисля, че ще го оневиниш напълно и ще задоволиш всичките му искания. Той ти дава професионален урок как се върши полицейска работа.
Една дълга минута Коперник нито помръдна, нито издаде звук. Никой от нас не помръдна. Сетне Коперник се наведе напред и сакото му се разтвори. От кобура под мишницата му надникна ръкохватката на служебния му пистолет.
— Та какво искаш? — попита ме той.
— Онези неща на масичката. Болерото, шапката и фалшивите перли. Както и нечии имена да не попадат във вестниците. Прекалено ли е много?
— Да… прекалено много е — рече почти ласкаво Коперник. Извъртя се странично и пистолетът мазно скокна в ръката му. Опря ръка на бедрото си и насочи пистолета към корема ми.
— Предпочитам да получиш куршум в червата, докато оказваш съпротива при ареста. Предпочитам това заради доклада, който направих за ареста на Ал Тесилоре — как съм го арестувал. Заради онези мои снимки в сутрешните вестници, които вече се разпродават. Предпочитам да не живееш достатъчно дълго, та да имаш време да се посмееш, малкият ми.
Устата ми изведнъж стана гореща и суха. Някъде далеч чувах как вятърът бумти. Звучеше ми като пистолетни изстрели. Ибара зашава с крака по пода и каза хладно:
— Имаш два напълно разрешени случая, лейтенанте. От теб се иска само да оставиш тук някакви вехтории и да опазиш от вестниците някои имена. Което ще рече от прокурора. Ако той все пак ги научи, толкова по-зле за теб.
