опипа пулса на Уолдо.
— Май е мъртъв — рече и го обърна още малко. — А, да, ето откъде са влезли. Чиста работа. Вие двама та видяхте ли как стана?
Казах „да“. Младежът зад тезгяха не отговори нищо. Разказах им как се случи и че убиецът, изглежда, е избягал с колата на Уолдо.
Полицаят измъкна портфейла на Уолдо, пребърка го бързо и подсвирна.
— Тъпкан с мангизи, а шофьорска книжка няма. — Върна портфейла на мястото му. — Добре, не сме го докосвали, нали така? Само колкото да проверим дали има кола, за да съобщим по радиото.
— Друг път не сте го докосвали! — каза Лу Петроле. Ченгето го изгледа накриво.
— Добре, приятел — рече тихо. — Пипахме го.
Момчето взе една чиста чаша и се зае да я лъска. Не спря да я лъска, докато бяхме там.
След още минута отвън се чу сирената на полицейската камионетка, пред вратата изскърцаха спирачки и в бара влязоха четирима: двама детективи, фотограф и лаборант. Не познавах детективите. Може да си детективстваш дълго време и пак да не познаваш всички полицаи в големия град.
Единият беше нисък, учтив, черноок, спокоен, усмихнат мъж с къдрава черна коса и кротки умни очи. Другият беше едър, кокалест, с длъгнеста челюст, набразден с жилки нос и оцъклени очи. Приличаше на пияч. Беше як на вид, но май се имаше за по-як, отколкото беше.
Насмете ме в последното сепаре до стената, колегата му се зае с момчето на бара, двамата униформени излязоха. Специалистът по дактилоскопия и фотографът се заловиха за работа.
Пристигна съдебният лекар и постоя колкото да се ядоса, задето нямало телефон, за да се обади за колата от моргата.
Ниският детектив изпразни джобовете на Уолдо, сетне и портфейла му и изтърси всичко върху голяма носна кърпа, разстлана върху масата в едно от сепаретата. Видях доста пари, ключове, цигари, още една носна кърпа и почти нищо друго. Едрият ме изблъска в дъното на сепарето.
— Думай — рече. — Аз съм лейтенант Коперник.
Сложих портфейла си пред него. Погледна го, пребърка го, подхвърли ми го обратно, вписа нещо в бележника си.
— Филип Марлоу, значи? Частно ченге. По каква работа?
— По жадна работа — рекох. — Живея отсреща в „Бърглънд“.
— Познаваш ли онзи хлапак там?
— Идвал съм веднъж, откакто е отворил.
— Да виждаш нещо особено у него сега?
— Не.
— Млад човек, а не се трогва много, нали? Не ми отговаряй. Просто ми кажи какво стана.
Разказах му — три пъти. Веднъж — да разбере в общи линии, още веднъж, за да вникне в подробностите, и трети път — да провери дали няма да се запъна някъде. Накрая рече:
— Тази мадама ме заинтригува. А убиецът нарича онзи Уолдо, пък никак не е бил сигурен, че той ще дойде тук. Мисълта ми е, че след като Уолдо не е бил сигурен, че мадамата ще бъде тук, никой не би могъл да бъде сигурен, че Уолдо ще се появи.
— Прекалено дълбокомислено — рекох. Изгледа ме проучващо. Не се усмихвах.
— Май му е имал зъб, а? Не ми звучи като предварително замислено. Няма как да избяга, освен ако случайно не се уреди. В нашия град никой не си оставя колата отключена. А и убиецът действа пред двама свидетели. Това не ми харесва.
— Не обичам да бъда свидетел — рекох. — Зле се заплаща.
Той се ухили. Зъбите му сякаш имаха лунички.
— Убиецът наистина ли беше пиян?
— При такава стрелба? Не.
— И аз мисля тъй. Е, работата е лесна. Сигурно има досие, а е оставил купища отпечатъци. Дори ако нямаме снимката му, ще го пипнем до няколко часа. Имал е зъб на Уолдо, но не е имал среща с него. Уолдо просто влязъл да пита за някаква мадама, с която са се разминали. Вечерта е жежка, този вятър ще съсипе лицето на едно момиче. Вероятно се е отбила някъде да изчака. А убиецът пуска на Уолдо два куршума където трябва, изчезва и хич не го е еня за вас, момчета. Проста работа.
— Да.
— Толкова е проста, че смърди на умряло — рече Коперник.
Свали меката си шапка, разроши оредялата си руса коса и подпря глава на ръцете си. Имаше продълговато, конско, зло лице. Измъкна носна кърпа, избърса го, избърса и врата си, и дланите си. Извади гребен, среса косата си — сресан изглеждаше още по-зле — и си сложи пак шапката.
— Мислех си нещо — рекох.
— Ами? Какво?
— Този Уолдо знаеше точно как е облечено момичето. Трябва да е бил вече с нея тази вечер.
— И какво от това? Може да се е наложило да иде до клозета. Връща се, а нея я няма. Тя може да е променила мнението си за него.
— Така е — съгласих се.
Но не това си мислех. Мислех си, че Уолдо описа облеклото на момичето по начин, по който никой обикновен мъж не би го описал. Болеро на щамповани цветя върху синя крепдешинска рокля. Не знаех дори какво значи болеро. Аз бих казал синя рокля или дори синя копринена рокля, но никога синя крепдешинска рокля.
След малко влязоха двама с носилка. Лу Петроле все още бършеше чашата и разговаряше с ниския черноок детектив. Всички отидохме до управлението.
При проверката Лу Петроле се оказа съвсем редовен. Баща му имал лозя в областта Контра Коста. Дал на Лу хиляда долара да завърти търговия и Лу отворил бара, заедно с неоновия надпис, точно за осемстотин.
Пуснаха го и му казаха да държи бара затворен, докато се уверят, че не им трябват повече отпечатъци. Той се ръкува с всички, усмихна се широко и заяви, че според него убийството току-виж се оказало от полза за бизнеса му, защото никой не вярва на писаното във вестниците, хората ще идват при него да чуят за случилото се и ще пият по нещо, докато той им разказва.
— Тоя никога няма да си развали спокойствието — рече Коперник, когато момчето си отиде. — Заради когото и да било.
— Бедният Уолдо — въздъхнах. — Отпечатъците бива ли ги?
— Малко са размазани — кисело рече Коперник. — Но ще изготвим описание и тази нощ ще го изпратим по телетипа във Вашингтон. Ако не ни донесе успех, предстои ти още един ден изтезания долу в мазето.
Здрависах се с него и с колегата му, който се казваше Ибара, и си тръгнах. Още не знаеха кой е Уолдо. Съдържанието на джобовете му не разкри нищо.
2
Върнах се на моята улица към девет вечерта. Огледах се насам-натам, преди да вляза в „Бърглънд“. Барът беше малко по-встрани на отсрещния тротоар, тъмен, с няколко носа, лепнати за стъклото, но не и тълпа. Хората бяха видели полицията и колата на моргата, но не знаеха какво е станало. Като изключим юнаците, които дърпаха ръчките на игрални машини в дрогерията на ъгъла. Те знаят всичко, освен как да се задържат на работа.
Вятърът все още духаше, жежък като от пещ, вдигаше прах и хартийки и ги запращаше в стените. Влязох във входа и се качих с асансьора до четвъртия етаж. Дръпнах вратата, слязох и пред себе си съзрях високо момиче, което чакаше асансьора.
Кестенява къдрава коса се показваше изпод широкополата й сламена шапка с кадифена лента, вързана на хлабава панделка. Имаше големи сини очи и мигли, които не стигаха съвсем до брадичката й. Беше облечена в синя рокля, която можеше да е от крепдешин, семпла като кройка, но непропускаща щедрите извивки на тялото. Над роклята носеше нещо, което можеше да бъде болеро на щамповани цветя.
