Попитах:
— Това болеро ли е?
Изгледа ме разсеяно и махна с ръка, сякаш да отстрани някаква паяжина от пътя си.
— Да. Ако обичате… доста бързам. Искам да…
Не помръднах. Така й препречвах пътя към асансьора. Гледахме се един друг и по бузите и бавно плъзна червенина.
— По-добре да не излизате на улицата в тези дрехи — рекох.
— Защо, как смеете…
Асансьорът издрънча и тръгна надолу. Не знаех какво щеше да каже. Нямаше изнервения носов глас на мадамите от бирариите. Нейният беше мек и лек като пролетен дъжд.
— Не ви свалям — поясних. — Загазила сте. Ако се качат на този етаж с асансьора, имате време точно колкото да изчезнете по коридора. Първо свалете шапката и болерото… и по-живо!
Тя не помръдна. Лицето й като че ли пребледня под лекия грим.
— Търси ви полицията — продължих аз. — В тези дрехи. Дайте ми възможност и ще ви кажа защо.
Тя бързо обърна глава и огледа коридора. Предвид външността й, не я виня, че пак се опита да ме извози.
— Не знам кой сте, но сте нагъл. Аз съм госпожа Лерой от трийсет и първи апартамент. Мога да ви уверя…
— Че сте сбъркала етажа. Това е четвъртият.
Асансьорът беше спрял долу. През шахтата се чу как отварят с рязко дрънчене вратата.
— Изчезвайте! — изрепчих се аз. — Бързо!
Тя свали шапката и без повече бавене съблече болерото. Грабнах ги, смотах ги накуп и ги пъхнах под мишницата си. Улових я за лакътя, обърнах я и я поведох по коридора.
— Живея в четирийсет и втори апартамент. Срещу вашия, но един етаж по-горе. Избирайте. Пак повтарям, не се опитвам да ви свалям.
Приглади косата си с бързо движение, както птиците чистят перата си с човка. Зад този жест се крият десет хиляди години опит.
— Моя апартамент — рече, пъхна чантата си под мишница и закрачи бързо по коридора. Асансьорът спря на долния етаж. И тя спря заедно с него. Обърна се с лице към мен.
— Стълбището е отзад до асансьорната шахта — рекох тихо.
— Не живея тук — промълви тя.
— Не съм и допускал, че живеете.
— Търсят ли ме?
— Да, но няма да започнат да разглобяват улицата тухла по тухла преди утре сутринта. И то само ако не научат кой е Уолдо.
Тя ме изгледа с неразбиране.
— Уолдо ли?
— Не го познавате — рекох.
Тя поклати бавно глава. Асансьорът пак тръгна надолу по шахтата. Уплаха затрепка в сините й очи като леки вълнички по водна повърхност.
— Така е — рече задъхано, — но ме измъкнете от този коридор.
Почти бяхме стигнали моята врата. Пъхнах ключа, завъртях го в ключалката и бутнах вратата навътре. Пресегнах се и запалих лампата. Тя се плъзна покрай мен като вълна. Във въздуха заплува сандалова есенция, почти недоловима.
Затворих вратата, хвърлих шапката си на един стол и я загледах как отива бавно до масичката с шахматната дъска, на която бях наредил една задача, но не можех да я реша. Веднъж влязла вътре, зад заключената врата, от уплахата й не остана и следа.
— Значи играете шах — каза предпазливо с такъв тон, сякаш е дошла да разглежда гравюрите ми1. Де да беше така.
После и двамата замряхме, заслушани в тракането на асансьорната врата и в нечии стъпки… които тръгнаха в другата посока.
Усмихнах се, но не от задоволство, а от напрежение, отидох в кухнята, взех да се пипкам като сакат с две чаши и чак тогава осъзнах, че все още стискам под мишница нейната шапка и болерото. Отнесох ги в дрешника зад прибиращото се до стената легло и ги натъпках в едно чекмедже, върнах се в кухнята, измъкнах бутилка превъзходно шотландско уиски и налях в двете чаши, като добавих и сода. Когато влязох с питиетата, тя държеше пистолет. Малък автоматичен пистолет със седефена ръкохватка. Насочи го срещу мен, а очите й бяха пълни с ужас. Спрях с по една чаша във всяка ръка и рекох:
— Може би този горещ вятър е побъркал и вас. Аз съм частен детектив. Ще ви докажа, ако позволите.
Тя кимна леко, а лицето й беше бяло. Приближих бавно, оставих едната чаша до нея, върнах се, оставих и моята чаша и извадих една визитна картичка, която по чудо нямаше подгънати краища. Тя седеше, поглаждаше синята коприна на едното си коляно с лявата ръка, отпуснала пистолета върху другото. Сложих картичката до нейната чаша и седнах с моята.
— Никога не разрешавайте да ви доближат толкова — рекох. — Особено ако имате сериозни намерения. Пък и не сте свалила предпазителя.
Стрелна поглед надолу, потръпна и прибра пистолета в чантата си. Глътна половината чаша на един дъх, остави я върху масата, взе картичката.
— Не черпя много хора с такова уиски — казах. — Не мога да си го позволя.
Тя сви презрително устни.
— Сигурно го правите за пари.
— Ъ?
Не каза нищо. Ръката й пак беше близо до чантата.
— Не забравяйте за предпазителя — рекох. Тя от дръпна ръката си. Аз продължих: — Човекът, когото нарекох Уолдо, е доста висок, някъде към метър и осемдесет, строен, мургав, с черни, много лъскави очи. Нос и устни прекалено тънки. Тъмен костюм, бяла кърпичка в джобчето. Бързаше да ви намери. Това говори ли ви нещо?
Тя пак вдигна чашата си.
— Значи това бил Уолдо. Е, и какво! — В гласа й вече се долавяше лекото въздействие на алкохола.
— Ами странна работа. Отсреща има малък бар… Я кажете къде бяхте цяла вечер?
— Седях в колата си — рече тя хладно. — През повечето време.
— Не забелязахте ли суетнята отсреща, малко по-нагоре по улицата?
Очите й се опитаха да кажат „не“, но не успяха. Устните й казаха:
— Знаех, че има някаква бъркотия. Видях полицаи и червени лампи. Предположих, че някой е пострадал.
— Така беше. А този Уолдо ви търсеше преди това. В бара. Описа външността и облеклото ви.
Сега очите й станаха като главички на гвоздеи и не по-изразителни. Устните й започнаха да треперят и не спряха.
— Бях там — продължих аз — и разговарях с момчето, което е собственик на заведението. Вътре имаше само един пиян и ние двамата. Пияният не обръщаше никакво внимание на нищо. Сетне влезе Уолдо и попита за вас, ние казахме „не, не сме я виждали“, и той понечи да си тръгне.
Отпивах бавно от чашата си. Обичам ефектите не по-малко от другите хора. Очите й ме пронизваха.
— Тъкмо понечи да си тръгне. Тогава онзи, пияният, дето не обръщаше внимание на никого, го нарече Уолдо и измъкна пистолет. И го простреля два пъти — щракнах два пъти с пръсти — ей така. На място.
Беше ме заблудила. Изсмя се в лицето ми.
— Значи съпругът ми ви е наел да ме следите — рече. — Трябваше да се досетя, че цялата тази работа е нагласена. Вие и вашият Уолдо.
Гледах я глупаво.
