— Трябва да дойдеш с мен — каза той.
После пъхна ръка в джоба си.
— Ще ти платя кафето.
— Вече го платих.
— Да тръгваме тогава.
— Къде?
— Ще те заведа при моя началник.
— Кой е твоят началник?
— Казва се Лейн.
— Не си ченге — каза Ричър. — Така предполагам. Съдейки по информацията, с която разполагам.
— Каква информация?
— Акцента ти. Не си американец, а англичанин. Полицията на Ню Йорк не може да го е закъсала чак толкова.
— Повечето от нас са американци — отвърна англичанинът. — Но си прав, не сме ченгета. Представляваме частна организация.
— От какъв тип?
— От типа, на който си струва да дадеш описание на човека, потеглил с онази кола.
— Как така си струва?
— Финансово — уточни мъжът. — Има ли друг начин?
— Има много други начини — отвърна Ричър. — Май смятам да си остана тук.
— Въпросът е много важен.
— Защо?
Мъжът с костюма отново седна.
— Не мога да ти обясня — отвърна той.
— Довиждане — каза Ричър.
— Решението не е мое — рече мъжът. — Мистър Лейн даде изрични инструкции за това. Със сериозни основания.
Ричър наклони чашката си и погледна вътре. Беше почти празна.
— Имаш ли си име? — попита той.
— А ти?
— Първо ти кажи.
В отговор мъжът пъхна палец в джобчето на гърдите си и извади черно кожено калъфче за визитки. Отвори го и със същия палец измъкна една визитка оттам. После я сложи на масата. Беше красиво отпечатана. Плътен матов картон, релефни букви и мастило, което изглеждаше така, сякаш още е влажно от машината. Най-отгоре пишеше:
—
Англичанинът не каза нищо. Ричър се усмихна.
— Вие сте консултанти по сигурността, а са ви откраднали колата? Това наистина е малко тъпо.
— Проблемът не е в колата — отвърна мъжът.
По-надолу на визитната картичка беше отпечатано име:
„Джон Грегъри“. Под него пишеше: „о.з. Британска армия“. А най-отдолу: „зам. изпълнителен директор“.
— Преди колко време се уволни? — попита Ричър.
— От армията ли? — попита мъжът, който се казваше Грегъри. — Преди седем години.
— В кои части беше?
— В специалните.
— Още си ти личи.
— И на теб — каза Грегъри. — Ти преди колко време се уволни?
— Преди седем години — отвърна Ричър.
— В кои части беше?
— Най-вече във военната полиция.
Грегъри го изгледа с подновен интерес.
— Ченге ли си бил?
— Общо взето.
— С какъв чин?
— Не си спомням — отвърна Ричър. — Все пак съм цивилен от седем години.
— Не се прави на скромен — каза Грегъри. — Сигурно си бил поне полковник.
— Майор — каза Ричър. — Така и не стигнах по-високо.
— Проблеми в кариерата?
— Срещаха се.
— Имаш ли си име?
— Както повечето хора.
— И какво е то?
— Ричър.
— С какво се занимаваш в момента?
— Опитвам се да си изпия кафето на спокойствие.
— Имаш ли нужда от работа?
— Не — отвърна Ричър. — Нямам.
— Аз бях сержант — продължи Грегъри.
Ричър кимна.
— И аз така предположих. Повечето хора от специалните части са сержанти. Пък и ти приличаш на сержант.
— Значи ще дойдеш да говориш с мистър Лейн, нали?
— Казах ти какво видях. Предай му го.
— Мистър Лейн ще предпочете да го чуе лично от теб.
Ричър пак погледна в чашата си.
— Той къде е?
— Наблизо. На десет минути.
— Не знам — каза Ричър. — Сега си пия кафето.
— Вземи си го. Нали е в пластмасова чашка.
— Предпочитам да си живея мирно и тихо.
— Само десет минути.
— Струва ми се, че вдигате прекалено много шум за една открадната кола, дори да е мерцедес- бенц.
— Въпросът не е в колата.
— А какъв е въпросът?
— На живот и смърт — отвърна Грегъри. — Като точно в момента е по-скоро на смърт, отколкото на живот.
Ричър пак провери съдържанието на чашата си. Оставаха му няколко милиметра изстинало кафе, затлачено от пяната на еспресото. Само толкова. Той я остави на масата.
— Добре — каза. — Да тръгваме.
2
Синята немска кола се оказа ново беемве с номера, които започваха с буквите OSC. Грегъри я отключи от пет метра разстояние с дистанционното, Ричър се промуши странично на мястото за пътника, намери лостчето и премести седалката назад, за да направи място за краката си. Грегъри извади малък сребрист телефон и набра един номер.
