— А каква беше втората ти грешка?
— Че повярвах на Едуард Лейн.
39
— Какво ти беше казал Едуард Лейн? — попита Ричър тихо.
Хобарт не можа да отговори веднага. Задави го нов пристъп на кашлица. Хлътналият му гръден кош се тресеше. Осакатените му безполезни крайници подскачаха във въздуха. По устните му изби кръв и гъста жълта слуз. Ди Мари отиде до кухнята, за да изпере кърпата и да напълни една чаша с вода. После много внимателно избърса лицето на Хобарт и му даде да пийне. Накрая го хвана под мишниците и го повдигна до седнало положение. Той се изкашля още два пъти и спря, когато течността в белите му дробове се спусна по-ниско.
— Всичко е въпрос на баланс — каза Ди Мари, без да се обръща към никого. — Трябва да изчистим белите дробове, но ако кашля прекалено много, се изтощава.
— Хобарт? — обади се Ричър. — Какво ти беше казал Едуард Лейн?
Хобарт тежко си пое дъх и се взря в Ричър, сякаш безмълвно го молеше да прояви малко търпение. После отговори:
— Около трийсет минути след маневрата за отвличане на вниманието Лейн се появи в окопа на Найт. Изглеждаше изненадан, че и аз съм там. Попита Найт дали е добре и му каза да се придържа към заповедите. После се обърна към мен и заяви, че сме получили сигурна информация от разузнаването, че наистина ще видим войници да прекосяват шосето на два часа, но че ще бъдат правителствени войски, които идват от джунглата и заобикалят града като подкрепление за нашия тил. Каза, че са дошли през нощта и се движат бавно и внимателно, защото са много близо до бунтовниците. Двете противникови войски се доближаваха паралелно на по-малко от четирийсет метра една от друга. Нямаше опасност да се видят, защото растителността беше много гъста, но нашите хора се притесняваха да не ги чуят. Така че Лейн ми нареди да не мърдам, да броя войниците, които прекосяват шосето, и колкото повече изброя, толкова по-спокоен да се чувствам, защото всичките са на наша страна.
— И ти наистина ги видя?
— Хиляди войници. Типичната наемна армия, съставена само от пехотинци, без превозни средства, с нелоши лични оръжия, много карабини „Браунинг“, тук-там автомати М60 и минохвъргачки. Прекосяваха шосето само по двама едновременно, така че минаха часове, преди да се източат.
— И какво се случи?
— Останахме на позиция. Целия ден и през нощта. След това изведнъж всичко се обърка. Имахме уреди за нощно виждане, така че проследихме какво стана. Около пет хиляди души изведнъж излязоха от гората, събраха се на шосето на един часа и тръгнаха право към нас. В същото време още пет хиляди излязоха от гората на юг от четири часа и също тръгнаха към нас. Бяха същите войници, които бях преброил. Не бяха от силите на правителството. Бяха бунтовници. Разузнавателната информация на Лейн беше грешна. Поне така си помислих тогава. По-късно осъзнах, че ме е излъгал.
— И какво стана? — попита Полинг.
— Отначало нищо не се връзваше. Бунтовниците започнаха да стрелят прекалено отдалеч. Африка е голям континент, но повечето от тях не можеха да улучат дори него. Към този момент двамата с Найт все още бяхме спокойни. Военните планове никога не стават за нищо. По време на война всичко е въпрос на импровизация. Така че очаквахме приятелски огън от тила, за да се изтеглим. Само че такъв не дойде. Обърнах се и се загледах в града. Беше само на триста метра от нас. Но беше тъмно и там не помръдваше нищо. Тогава пак се обърнах и видях десет хиляди войници, които настъпваха срещу мен. От две различни посоки, под прав ъгъл едни спрямо други. Посред нощ. Внезапно изпитах чувството, че двамата с Найт сме последните бели хора, които са останали в тази държава. Излиза, че вероятно съм бил прав. Както си го обясних после, Лейн и всички останали екипи са се изтеглили още преди дванайсет часа. Явно се беше върнал от краткото си посещение при нас и направо беше скочил в джипа. Всички се бяха качили по колите и бяха тръгнали право на юг, към Гана. А после и към летището в Тамале, където бяхме кацнали на идване.
— Това, което трябва да разберем, е защо го е направил — каза Ричър.
— Лесна работа — отвърна Хобарт. — После имах предостатъчно време да си го обясня, както можете да си представите. Лейн ни беше изоставил, защото искаше Найт да умре. А аз просто се бях озовал в грешната дупка. Бях непредвидена жертва.
— Защо Лейн е искал Найт да умре?
— Защото Найт е убил жената на Лейн.
40
— Найт лично ли ти призна? — попита Полинг.
Хобарт не отговори. Само махна с чуканчето на дясната си ръка — слаб, неясен жест, сякаш отговорът нямаше толкова голямо значение.
— Найт ти е признал за убийството на Ан Лейн?
— Призна ми за около сто хиляди различни неща — отвърна Хобарт и тъжно се усмихна. — Няма как да го разберете, ако не сте били там. Найт не млъкна цели четири години. През последните три от тях беше абсолютно побъркан. Сигурно и аз съм полудял.
— Как беше? — попита Полинг. — Разкажи ни.
— Не искам да го слушам отново — каза Ди Мари Грациано. — Не
Полинг отвори дамската си чанта и извади портфейл. Отдели част от пачката банкноти, които носеше. Не ги преброи. Просто подаде парите на Ди Мари.
— Ето, да купиш нещо. Храна, лекарства, каквото ти трябва.
— Признанието му не се продава — каза Ди Мари.
— Не се опитвам да го купя — каза Полинг. — Просто се опитвам да помогна.
— Не обичам да ме съжаляват.
— Свиквай — каза Ричър. — Брат ти има нужда от всичко, което може да получи.
— Вземи парите, Ди — обади се Хобарт. — Гледай да купиш нещо и за себе си.
Ди Мари сви рамене и взе парите. Пъхна ги в джоба на роклята си и излезе. Ричър чу как входната врата се отвори. Пантите, които беше повредил, изскърцаха. Той излезе в коридора.
— Трябва да повикаме дърводелец — обади се Полинг зад него.
— Звънни на онзи руснак, домакина от Шесто Авеню — отвърна Ричър. — Изглежда свестен и със сигурност работи на черно.
— Смяташ ли?
Ричър сниши гласа си.
— Той е бил в Червената армия в Афганистан. Можем да сме сигурни, че няма да откачи, когато види човек без ръце и крака.
— За мен ли говорите? — подвикна Хобарт.
Двамата се върнаха в хола и Ричър каза:
— Извадил си късмет, че имаш такава сестра.
Хобарт кимна. Същото бавно, мъчително движение, което вече бяха виждали преди.
— Не й е лесно — каза той. — С банята и така нататък. Налага й се да вижда неща, които една сестра не трябва да вижда.
— Разкажи ни за Найт. Разкажи ни цялата проклета история.
Хобарт отпусна глава на възглавницата на канапето и зарея поглед към тавана. Сега, когато сестра му не беше тук, сякаш се успокои.
— Беше уникален момент — започна той. — Изведнъж осъзнахме, че сме съвсем сами, двама срещу десет хиляди, посред нощ, във военната зона на една държава, където изобщо не биваше да стъпваме. Човек си мисли, че е преживял много ужасни ситуации, но изведнъж осъзнава, че няма абсолютно никаква
