представа колко ужасна може да бъде една ситуация всъщност. Отначало не направихме нищо. Просто стояхме и се гледахме. Това беше последният миг, в който почувствах някакво спокойствие. Просто се спогледахме и без да говорим, се съгласихме да не се даваме без бой. Решихме, че е по-добре да умрем. Човек все някога трябва да умре, а този момент изглеждаше съвсем подходящ. Така че започнахме да стреляме. Предположихме, че просто ще ни засилят с мини от минохвъргачките и ще се свърши. Но не стана така. Те не спираха да се доближават към нас, по десет и по двайсет, а ние не спирахме да стреляме и да ги сваляме един по един. Със стотици. Но те продължаваха да прииждат. Сега вече си обяснявам, че е било тактика. Но тогава започнаха проблемите с екипировката. Цевите на автоматите прегряха. Започнаха да ни свършват амунициите. Все пак имахме само толкова, колкото бяхме донесли със себе си. Те усетиха какво става и се втурнаха в атака. Тогава аз си помислих: „Добре, дайте да видим.“ Куршуми или щикове от упор не беше по-лошо от минохвъргачки от разстояние.
Хобарт затвори очи и в малката дневна се възцари тишина.
— Но? — каза Ричър.
Хобарт отвори очи.
— Но не стана така. Те стигнаха до ръба на окопа и просто спряха. Виждахме ги ясно на лунната светлина. Стояха и ни гледаха как търсим още пълнители за автоматите. Не намерихме. Тогава тълпата се раздели и между хората премина някакъв офицер. Той ни погледна и се усмихна. Черно лице и бели зъби на лунната светлина. Едва тогава наистина разбрахме какво става.
— Как мина?
— Отначало мина учудващо добре. Веднага откраднаха всичко, което имаше някаква стойност. После ни понабиха малко, но не беше нищо особено. Ял съм по-голям бой от инструкторите в казармата. На униформите имахме малък знак с американското знаме и аз си помислих, че сигурно заради него се отнасят по-специално с нас. Първите няколко дни беше пълен хаос. През цялото време стояхме с белезници, но това беше по-скоро по необходимост, отколкото от жестокост. Те нямаха затвор. Нямаха нищо всъщност. Живееха в джунглата от години. Нямаха никаква инфраструктура. Но ни хранеха. Отвратителна храна, ала и те ядяха от същото, така че жестът беше по-важен. След една седмица се разбра, че държавният преврат е бил успешен, така че те влязоха в самия О-Таун и ни преместиха в градския затвор. Държаха ни в отделно крило около четири седмици. Предположихме, че може би преговарят с Вашингтон. Хранеха ни и не ни закачаха. Чувахме ужасяващи викове и шумове от други части на сградата, но явно ние бяхме по-специални. Така че, общо взето, първият месец си беше като отпуска в сравнение с това, което стана после.
— Какво стана после?
— Очевидно се отказаха да изнудват Вашингтон и да ни смятат за специални, защото ни извадиха от отделното крило и ни хвърлиха при останалите затворници. А там беше гадно. Ужасно гадно. Невероятно натъпкано и мръсно, всички бяха болни, нямаше чиста вода и почти никаква храна. За един месец заприличахме на скелети. За два месеца заприличахме на животни. През първите шест месеца дори не съм лягал, толкова беше претъпкана килията. Стояхме до глезените в лайна, буквално. Имаше и червеи. През нощта излизаха и пълзяха навсякъде. Хората постоянно умираха от болестите и глада. След това ни осъдиха.
— Били сте на съд?
— Предполагам. Вероятно за военни престъпления. Нямам представа какво говореха.
— Не говореха ли на френски?
— Не, той е само за членовете на правителството и дипломатите. Останалите говорят на племенните си езици. За мен си беше два часа неразбираем шум, а след това ни обявиха за виновни. После ни върнаха в затвора и разбрахме, че дотогава сме били във ВИП секцията. Прибраха ни при обикновените престъпници, където беше много, много по-зле. След още два месеца реших, че съм ударил дъното. Но бърках. Защото дойде рожденият ми ден.
— Какво стана на рождения ти ден?
— Дадоха ми подарък.
— Какъв подарък?
— Избор.
— Какъв избор?
— Изведоха навън десетина души едновременно. Сигурно всички бяхме родени на тази дата. Изкараха ни на двора. Първото нещо, което видях, беше един варел с катран, който се топлеше на газова горелка. Катранът беше на мехури. Адски горещ. Спомних си миризмата от мястото, където живеех като дете, когато асфалтираха пътищата. Майка ми вярваше на някакво старо суеверие, че ако детето подуши миризмата на катран, няма да се разболява. Така че ни пращаше да тичаме след камионите. Веднага познах тази миризма. После видях до варела голям скален къс, почернял от кръв. Един едър пазач взе мачете и започна да крещи на първия затворник от редицата. Нямам представа какво му говореше. Човекът до мен знаеше малко английски и ми преведе. Каза, че имаме избор. Дори три възможности. За да отпразнуваме рождения си ден, щяхме да изгубим по един крак. Първият избор беше дали да бъде левият или десният крак. Вторият избор беше дали искаме дълги или къси панталони. Като шега. Дали да ни отрежат крака над коляното или под него. Ние избираме. Третият избор беше дали ще използваме варела с катран, или не. Ние избираме. Ако веднага пъхнеш чуканчето във врящия катран, артерията се затваря и раната се запечатва. Ако не искаш, губиш много кръв и умираш. По избор. Но пазачът каза, че трябва да избираме бързо, за да не бавим опашката.
В малката дневна настъпи тишина. Никой не проговори. Не се чуваше абсолютно нищо, освен далечният слаб звук от полицейските сирени, които никога не спираха да вият в Ню Йорк.
— Аз избрах левия крак, дълги панталони и да използвам варела.
41
За известно време малката стая потъна в мъртвешка тишина. Хобарт завъртя главата си наляво- надясно, за да отпусне напрежението във врата си. Ричър седна на един стол до прозореца.
— Дванайсет месеца по-късно, на следващия си рожден ден — каза Хобарт, — избрах десния крак, дълги панталони и „да“ на варела.
— И с Найт ли направиха същото? — попита Ричър.
Хобарт кимна.
— И преди се смятахме за близки приятели. Но някои неща сближават максимално.
Полинг се подпираше на прага на кухнята, бяла като платно.
— И Найт ти е разказал за Ан Лейн?
— Разказа ми много неща. Но не забравяйте, че бяхме в много тежък период. Бяхме болни и полумъртви от глад. Кръвта ни беше инфектирана. Бяхме заразени с малария и дизентерия. Понякога по цели седмици не бяхме на себе си.
— Какво точно ти разказа Найт?
— Че е застрелял Ан Лейн в Ню Джързи.
— Каза ли ти защо?
— Каза ми за много различни причини. Всеки ден беше различно. Понякога казваше, че е имал връзка с нея, тя поискала да скъсат и той се ядосал. Понякога казваше, че Лейн не можел да я понася и го накарал да я убие. Друг път заявяваше, че работел за ЦРУ. Веднъж дори ми каза, че тя била извънземно от друга планета.
— Отвлякъл ли я е?
Хобарт кимна бавно и мъчително.
— Закарал я до магазина, но не спрял. Просто извадил пистолет и продължил да кара чак до Ню Джързи. Там я застрелял.
— Веднага? — попита Полинг.
— Да, веднага — отвърна Хобарт. — Била е мъртва цяло денонощие, преди изобщо да чуете за нея. Не си допуснала никаква грешка в работата си. Той я е убил още на първата сутрин, а после се върнал до
