По трудния начин

— Къде е Найт в момента? — попита тя.

— Найт е умрял — отвърна Ричър. — Трудно и мъчително.

— Добре. Радвам се.

— Не мога да възразя.

— Какво ще правим с Лейн?

— Ще видим.

— Трябва да се обадя на Бруър.

— Бруър не може да направи нищо — каза Ричър. — Вече знаем истината, но нямаме доказателства. А на ченгетата и прокурорите им трябват доказателства.

— Значи трябва да разкажеш на другите за Хобарт. Да им кажеш какво е причинил Лейн на техния другар. Да ги изпратиш да го видят лично.

— Може би няма да свърши работа. Може би не им пука. Иначе изобщо нямаше да се подчинят на заповедта да се изтеглят в Африка. А и сега, дори да им пука, най-лесно ще се справят с мъката, ако откажат да повярват на истината. Правят го от пет години.

— Да, но ще си струва. Да го видят със собствените си очи.

— Не можем да рискуваме. Не знаем как ще реагират. Защото Лейн ще предположи, че Найт си е признал всичко в затвора. И ще започне да гледа на Хобарт като на нещо, за което трябва да се погрижи. Като на заплаха. Така че Лейн ще иска да убие Хобарт. А хората на Лейн ще направят точно каквото им заповяда. Затова не можем да рискуваме. Хобарт е неподвижна мишена — буквално. Дори по-силен вятър може да го довърши. А сестра му ще се окаже на пътя им.

— Тогава ти защо си тук?

— За да ти кажа новините.

— Не тук. Имам предвид в Ню Йорк, в Дакота Билдинг.

Ричър не отговори.

— Аз не съм глупачка — каза Пати. — Разбирам какво става. Кой може да знае повече от мен? След като спрях да виждам Кейт Лейн и Джейд, се появи ти, хората започнаха да товарят сакове в колите, ти се скри на задната седалка, а после дойде да разпитваш Бруър за последния път, когато е изчезнала някоя от жените на Едуард Лейн.

— Според теб защо съм тук?

— Според мен той го е направил пак.

Ричър погледна към Полинг и тя сви рамене, все едно се съгласяваше, че Пати заслужава да чуе и останалата част от историята. Все едно беше спечелила правото на това с петте години вярност, които беше посветила на паметта на сестра си. Така че Ричър й разказа всичко, което знаеше. Каза й всички факти, всички предположения, разсъждения и заключения. Когато свърши, тя го изгледа невярващо.

— Значи ти смяташ, че този път е истинско, защото той е толкова добър актьор?

— Не. Смятам, че никой не може да бъде толкова добър актьор.

— Хайде де. Ами Адолф Хитлер? Не се ли е преструвал, че изпада в бяс?

Пати стана от мястото си, отиде до шкафа и извади един плик със снимки. Провери какво има вътре и ги подхвърли в скута на Ричър. Беше съвсем нов плик. Снимките бяха проявени за един час. Трийсет и шест пози. Ричър ги разгледа. На най-горната снимка беше самият той. Виждаше се как излиза от фоайето на Дакота Билдинг и се готви да завие към метростанцията на „Сентръл Парк Уест“. Рано тази сутрин, помисли си той. Линия В, до кантората на Полинг.

— Е, и?

— Продължавай.

Ричър продължи да разглежда снимките и към края видя Ди Мари Грациано. Тя също излизаше от фоайето на Дакота Билдинг. Слънцето беше в западната половина на небето. Следобед. На долната снимка Ди Мари Грациано се виждаше в гръб, докато влизаше в сградата.

— Това е сестрата на Хобарт, нали? — попита Пати. — Според твоя разказ трябва да е тя. Нея също съм я записала в бележника си. Към четирийсетгодишна, пълна, по-скоро бедна. Досега беше без обяснение. Но сега знам. Снимката е направена, когато тя е ходила до Дакота Билдинг, а портиерът й е казал, че семейството е заминало за Хамптънс.

— Е, и? — повтори Ричър.

— Не е ли очевидно? Кейт Лейн излиза да се разходи по плажа с тази чудата жена и чува една странна и фантастична история, но в поведението на съпруга й има нещо, заради което не я отхвърля веднага, без да се замисли. Има някакво зрънце истина, което не й дава мира. Може би дори достатъчно, за да я накара да поиска обяснение от съпруга си.

Ричър не каза нищо.

— А тогава всичко изведнъж адски се обърква — продължи Пати. — Не разбираш ли? Кейт вече не е вярната и покорна съпруга. Изведнъж става също толкова опасна, колкото и Ан. И неочаквано се превръща в заплаха.

— В такъв случай Лейн щеше да удари и Хобарт, и Ди Мари. Не само Кейт.

— Ако можеше да ги намери. Ти си ги намерил само защото са ти помогнали от Пентагона.

— А в Пентагона мразят Лейн — обади се Полинг. — Сигурно дори няма да му вдигнат телефона, ако им се обади.

— Два въпроса — каза Ричър. — Ако историята се повтаря, защо Лейн ме натиска да му помагам?

— Защото рискува — отвърна Пати. — А рискува, защото е арогантен. Прави демонстрация пред хората си, като залага на предположението, че е по-умен от теб.

— Вторият въпрос — каза Ричър. — Кой може да играе ролята на Найт този път?

— Има ли значение?

— Да, има. Това е важна подробност, не смяташ ли?

Пати спря за момент и погледна встрани.

— Важна и неудобна подробност — съгласи се тя. — Защото никой не липсва. Добре, извинявам се — продължи след малко. — Може би си прав. Може би това, че отвличането на Ан е било нагласено, не важи за случая с Кейт. Но не забравяй едно, докато му помагаш. В момента не издирваш жената, която обича. Издирваш най-скъпото му притежание. Все едно някой му е откраднал златния часовник и той се е ядосал.

Пати отиде до прозореца и погледна навън и надолу с ръце зад гърба. По навик, помисли си Ричър.

— За мен нищо не е свършило — каза тя. — И няма да свърши, докато Лейн не си получи заслуженото.

44

Докато слизаха с асансьора към фоайето на „Маджестик“, Ричър и Полинг не си казаха нищо. Излязоха на тротоара. Беше ранна вечер. Пред сградата имаше четири платна с коли, а отвъд тях — влюбените в парка. Виждаха се кучета на каишки и туристически групи, чуваше се басовото боботене на клаксоните на пожарните коли.

— Сега накъде? — попита Полинг.

— Иди да си починеш — отвърна Ричър. — Аз се връщам в леговището на звяра.

Полинг тръгна към спирката на метрото, а Ричър — към Дакота Билдинг. Този път портиерът го пусна, без да се обажда. Или Лейн го беше включил в някакъв списък на посетителите, или портиерът беше запомнил лицето му. И двете обяснения не му допадаха. Това означаваше отслабени мерки за сигурност, а и Ричър не искаше да го разпознават като част от екипа на Лейн. Не че очакваше някой път отново да му се наложи да влиза в тази сграда. Беше много над финансовите му възможности.

Този път в коридора на петия етаж не го чакаше никой. Вратата на апартамента на Лейн беше затворена. Ричър почука, а после натисна звънеца. След малко му отвори Ковалски. Беше най-едрият от хората на Лейн, но не беше великан. Около метър и осемдесет, около сто килограма. Май беше сам. Зад него не се виждаше нищо друго, освен неподвижен мрак. Той отстъпи назад, задържа вратата и Ричър