Ковалски не каза нищо.
— Боят се решава с първия удар — продължи Ричър. — Винаги. На кого ще заложиш? На плъха или на великана?
— Повярвай ми, не бива да искаш да ти стана враг — каза Ковалски.
— Поне не искам да ми станеш приятел — отвърна Ричър. — В това съм сигурен. Не искам да ходим заедно в Африка. Не искам да пропълзя на преден наблюдателен пост, докато ти ми пазиш гърба. Не искам да се обърна и да видя как отпрашваш към залеза.
— Не знаеш какво стана.
— Знам точно какво е станало. Зарязал си двама души на триста метра разстояние. Повръща ми се от теб.
— Не си бил там и не знаеш.
— Ти си позор за униформата, която някога си носил.
Ковалски не отговори.
— Но знаеш от коя страна се маже филията — продължи Ричър. — Нали така? И не искаш да те хванат да хапеш ръката, която те храни. Нали така?
Ковалски остана неподвижен за известно време, после пусна увития пакет на пода, бръкна в задния джоб и извади пачката стодоларови банкноти. Беше сгъната на две. Той я пусна на пода и тя бавно си възвърна предишната форма като цвете, което разтваря венчелистчетата си. Ричър я пъхна в пакета и го вдигна върху купчината. Дръпна шнура на лампата и затвори вратата. Електронната ключалка щракна и алармата бипна веднъж.
— Добре — каза Ковалски. — Забравяме за цялата история, нали така?
— Както кажеш — отвърна Ричър.
Двамата се върнаха в дневната, после Ричър отиде до кухнята и надникна в кабинета на Лейн. Погледна компютъра. Чекмеджетата. Нещо в тях го накара да се замисли. Той постоя неподвижно и мълчаливо. Тогава го осени една нова мисъл. Усети я като кубче лед, което някой е пуснал във врата му.
— Какви точно дървета разтръскват Лейн и останалите? — попита той.
— Болниците — отвърна Ковалски. — Предположихме, че който и да се е върнал, ще има нужда от медицинска помощ.
— Кои болници?
— Не знам — каза Ковалски. — Всички, предполагам.
— В болниците не дават такава информация.
— Сигурен ли си? Знаеш ли колко изкарва една медицинска сестра от спешно отделение?
За момент отново настъпи тишина. После Ричър каза:
— Излизам. Ти стой тук.
След десет минути той отново беше до автомата и набираше мобилния телефон на Полинг.
45
Полинг вдигна на второто позвъняване.
— Имаш ли кола?
— Не.
— Тогава вземи едно такси и иди до апартамента на Ди Мари. Лейн и хората му са излезли да проверяват болниците, като търсят или Хобарт, или Найт. Все още не знаят кой от двамата се е върнал. Но е въпрос на време да стигнат до „Сейнт Винсънт“, да попаднат на името на Хобарт и да платят на персонала, за да разберат къде живее. Ще се видим там. Налага се да ги преместим.
После затвори и хвана такси от Девето Авеню. Шофьорът караше бързо, но движението беше тежко. Когато прекосиха Бродуей, стана малко по-добре. Но не много. Ричър се отпусна настрани на седалката и облегна глава на прозореца. Дишаше бавно и леко. Помисли си:
Под 14-а улица „Хъдсън“ става еднопосочна от юг на север, така че таксито зави по Блийкър Стрийт, Седмо Авеню и „Варик“. После отново зави надясно, по „Чарлтън“. След малко Ричър го спря и измина оставащото разстояние пеш. Близо до блока на Ди Мари имаше три паркирани коли. Нито една от тях не беше скъп седан с номер „OSC“. Той хвърли поглед към колите на юг и натисна звънеца на апартамент 4Л. Полинг се обади по домофона, Ричър каза името си и тя го пусна да влезе.
Когато се качи на четвъртия етаж, вратата на апартамента все още висеше отворена на разбитите си панти. От дневната зад нея се чуваха гласове. Гласовете на Ди Мари и на Полинг. Ричър влезе, те млъкнаха и погледнаха зад гърба му, към вратата. Той знаеше какво си мислят. Тази врата не беше сигурна защита от външния свят. Ди Мари беше със същата памучна рокля, но Полинг се беше преоблякла. Сега беше с дънки и тениска. Изглеждаше добре. Колкото до Хобарт, беше там, където Ричър го беше оставил — на канапето. Той не изглеждаше добре. Беше пребледнял и болен. Но очите му светеха гневно.
— Лейн ще дойде тук? — попита той.
— Може би — отвърна Ричър. — Налага се да допуснем такава вероятност.
— И какво ще правим?
— Ще го изпреварим. Ще направим така, че да намери само един празен апартамент.
Хобарт не отговори. После кимна малко неохотно.
— Къде би трябвало да бъдеш? — попита Ричър. — От медицинска гледна точка?
— От медицинска гледна точка? — каза Хобарт. — Нямам представа. Предполагам, че Ди Мари е проверила.
— В Бърмингам, щата Алабама, или в Нашвил, щата Тенеси. В някоя от големите медицински академии. Имам рекламни брошури. Добри са.
— Защо не в „Уолтър Рийд“? — попита Ричър.
— „Уолтър Рийд“ са най-добрите, когато им карат ранените направо от фронта. Но левият му крак е ампутиран преди почти пет години. Дори дясната му китка е напълно зараснала. Накриво, разбира се, но все пак зараснала. Така че му трябват много предварителни процедури. Работа по костите и възстановяване. При това, след като го излекуват от маларията и туберкулозата. И недохранването, и паразитите.
— За една вечер не можем да го закараме в Бърмингам или в Нашвил.
— Изобщо не можем да го закараме там. Само операцията ще излезе над двеста хиляди долара. А протезите ще струват още повече.
Тя взе две брошури от една масичка и ги подаде на Ричър. Бяха с лъскави фотографии и графики. Синьо небе, зелени морави и сгради от червени тухли. Вътре имаше подробни хирургически програми и дизайн на протези. И още снимки. Грижовни мъже с бели коси и бели престилки държаха в ръцете си механични крайници с такава любов, все едно бяха бебета. Хора с един крак, облечени в спортни екипи, се приготвяха за състезание на стартовата линия, като използваха тънки титанови протези на мястото на другия си крак. Заглавията под снимките бяха изпълнени с оптимизъм.
— Добре изглеждат — каза Ричър.
Той върна брошурите на Ди Мари и тя ги остави на същото място на масичката.
— Мечтаем си — каза тя.
— Тази вечер ви трябва мотел — каза Полинг. — Някъде наблизо. Може би ще ви наемем кола. Ти караш ли?
Ди Мари не отговори.
— Приеми предложението, Ди — обади се Хобарт. — По-лесно е за теб.
— Имам шофьорска книжка — каза Ди Мари.
— Вероятно дори можем да вземем под наем инвалидна количка.
— Добра идея — каза Хобарт. — Стая на първия етаж и инвалидна количка. Ще бъде по-лесно за теб, Ди.
