Тя е била мъртва още преди да чуеш за нея. Вече можеш да спиш спокойно.
— Не, не мога. Защото не мога да пипна Едуард Лейн. Свидетелството на Хобарт не струва нищо.
— Защото на свой ред повтаря нещо, което е чул от друг?
— Това понякога се приема. Съдът може да признае декларация на Найт, направена на смъртно легло, защото се приема, че Найт няма мотив да лъже, когато всеки момент ще умре.
— Тогава какъв е проблемът?
— Проблемът е, че няма такава декларация. Найт е разказвал десетки различни истории в продължение на четири години. Хобарт просто е решил да приеме една от тях за вярна. Освен това с готовност признава, че и двамата с Найт са били, общо взето, невменяеми през по-голямата част от времето. Ако отида в съда с това, буквално ще ми се изсмеят в лицето.
— Но ти му повярва, нали?
Полинг кимна.
— Напълно.
— Значи ще трябва да се задоволиш с половината. Пати Джоузеф също. Ще мина да й кажа.
— Ти би ли се задоволил с половината?
— Казах, че
— Тогава и аз ще се придържам към него.
— Ти решаваш.
— Знам. Искаш ли?
Ричър я погледна и отвърна напълно искрено:
— Да, искам.
— Добре тогава.
— Само внимавай със скрупулите. Тази история няма да завърши в съда, с някакви декларации.
— А как ще завърши?
— Знаеш ли какво направих с първия полковник, с когото наистина се скарахме сериозно? Застрелях го в главата. А засега Лейн ми е още по-неприятен. Онзи човек си беше направо светец в сравнение с Лейн.
— Ще дойда с теб при Пати Джоузеф.
— Не, нека да се видим там — отвърна Ричър. — След два часа. Трябва да се движим поотделно.
— Защо?
— Защото ще ги накарам да опитат да ме убият.
Полинг каза, че ще го чака във фоайето на „Маджестик“ след два часа, и тръгна към метростанцията. Ричър тръгна на север по „Хъдсън“, без да бърза и без да се бави, точно по средата на левия тротоар. На дванайсет етажа над него и на десет метра зад лявото му рамо имаше прозорец, който гледаше на север. Беше закрит с тежка черна завеса. На около една четвърт от ръба на прозореца завесата беше леко повдигната, сякаш някой в стаята беше искал да вижда поне малко от града.
Ричър прекоси „Мортън“, „Бароу“ и „Кристофър“. Когато стигна до Гринич Вилидж, тръгна на зигзаг по тесните улици с дървета от двете страни — на изток в продължение на една пресечка, после на север, после на запад и после отново на север. Така стигна до края на Осмо Авеню и известно време вървя на север, преди отново да започне да се движи на зигзаг по тихите улици на Челси. Пред една старинна жилищна сграда спря и си върза обувките на входното стъпало. После продължи, отново спря до един голям контейнер за боклук и се престори, че разглежда нещо на земята. На 23-та улица зави на изток, а после отново на север по Осмо Авеню. Вървеше бавно, по средата на левия тротоар. Пати Джоузеф и „Маджестик“ бяха на не повече от пет километра по права линия напред, а той имаше цял час, за да стигне дотам.
След трийсет минути Ричър стигна до Кълъмбъс Съркъл и влезе в Сентръл Парк. Дневната светлина гаснеше. Дългите сенки започваха да се размиват. Въздухът все още беше топъл. Ричър повървя по алеите, после навлезе между дърветата и тръгна напосоки. Спря и се облегна на едно дърво, загледан на север. После спря край друго, обърнат на изток. Върна се на алеята, намери една празна пейка и седна с гръб към минувачите. Остана там, докато часовникът в главата му не съобщи, че е време да тръгва.
Ричър намери Лорън Полинг, която го чакаше на едно кресло във фоайето на „Маджестик“. Беше се освежила. Изглеждаше добре. В нея имаше финес. Ричър си помисли, че може би и Кейт Лейн е щяла да изглежда по този начин след двайсет години.
— Минах да говоря с онзи домакин, руснака — съобщи му тя. — Довечера ще отиде да оправи вратата.
— Добре — каза Ричър.
— Гледам, че не са те убили.
— Бях допуснал още една грешка — обясни той. — Досега предполагах, че е имало замесен човек от екипа на Лейн. Но сега си мисля, че не е възможно. Вчера сутринта Лейн ми предложи един милион долара. Тази сутрин, когато изгуби всякаква надежда, ми каза да намеря лошите. Да ги намеря и да ги унищожа. Беше толкова сериозен, колкото изобщо е възможно. Ако имаше вътрешен човек, който е замесен в отвличането, този човек трябваше да приеме, че съм доста мотивиран. Освен това вече им показах, че поне донякъде съм способен да се справя със задачата. Но никой не се опита да ме спре. А би трябвало, не мислиш ли? Би трябвало да го направят, ако знаеха за мен. Току-що прекарах два часа в безгрижна разходка през Манхатън. Тихи улици, пусти места, Сентръл Парк. През цялото време спирах и се обръщах с гръб. Осигурих поне десетина възможности някой да ме очисти. Но никой дори не се опита.
— Смяташ, че щяха да те проследят?
— Да, и исках да започна от някое място между „Кларксън“ и „Лерой“. Това със сигурност им е като базов лагер. Щяха да ме проследят оттам.
— Как са успели да се справят без помощ от вътрешен човек?
— Нямам абсолютно никаква представа.
— Ще се справиш — каза Полинг.
— Я повтори.
— Защо? Имаш нужда от мотивиране ли?
— Просто обичам да слушам как говориш.
— Ще се справиш — повтори Полинг.
Гласът й беше нисък и дрезгав, сякаш имаше ларингит от трийсет години.
Двамата се обадиха на рецепцията и се качиха на седмия етаж с асансьора. Пати Джоузеф беше излязла да ги посрещне в коридора. Когато видя Полинг, във въздуха за момент се появи напрежение. Все пак Пати беше прекарала последните пет години с мисълта, че Полинг не е успяла да спаси живота на сестра й, а и Полинг беше прекарала последните пет години със същата мисъл. Така че отношенията им бяха доста хладни. Но очакването за новини помогна на Пати да преодолее напрежението. Освен това Ричър предполагаше, че Полинг има голям опит в общуването с близки, които са преживели травма. Всички детективи притежават такъв опит.
— Кафе? — попита Пати още преди да влязат в апартамента.
— Вече си мислех, че никога няма да попиташ — отвърна Ричър.
Пати влезе в кухнята, за да включи машината, а Полинг отиде направо при прозореца. Погледна нещата на перваза, после провери какво се вижда навън. Обърна се към Ричър, повдигна вежди и леко сви рамене, сякаш искаше да каже: „Странно, но и по-странни неща съм виждала.“
— Нещо ново ли има? — подвикна Пати от кухнята.
— Нека първо всички да седнем — предложи Ричър.
След десет минути и тримата наистина бяха седнали, а Пати Джоузеф плачеше. Плачеше от мъка, от облекчение и с чувството, че най-сетне е получила отговор на въпроса, който я беше измъчвал.
И с гняв.
