— Пехотинец ли беше или наемен войник?
— Вини ли? Пехотинец. Вини мразеше частните военни компании.
Ричър остави Ди Мари в кухнята и се върна в дневната. Хобарт беше отпуснал глава на възглавницата и лицето му беше разкривено в болезнена гримаса. Жилите бяха изпъкнали по тънкия му врат. Тялото му беше болезнено слабо и изглеждаше ненормално дълго в сравнение с остатъка от крайниците му.
— Имаш ли нужда от нещо? — попита го Ричър.
— Ама че тъп въпрос — отбеляза Хобарт.
— Тройка спатия говори ли ти нещо?
— Найт.
— Как така?
— Три беше любимото му число. А в морската пехота му викахме Спатията. Защото обичаше да се забавлява, нали се сещаш. Това му беше прякорът едно време.
— Той е оставил карта за игра до трупа на Ан Лейн. Тройка спатия.
— Наистина ли? Беше ми разказал за това, но аз не му вярвах. Мислех, че разкрасява историята. За да прилича на убийците от книгите и филмите.
Ричър не отговори.
— Трябва да отида до тоалетна — каза Хобарт. — Повикай Ди.
— Аз ще те занеса — отвърна Ричър. — Нека Ди си почине малко.
Той пристъпи, хвана Хобарт за ризата и го вдигна. Подпъхна ръка под раменете му. Наведе се, хвана го с другата ръка под коленете и го вдигна от канапето. Беше невероятно лек. Сигурно тежеше около четирийсет и пет килограма. От него не беше останало почти нищо.
После Ричър го занесе в банята, отново го хвана отпред за ризата с едната си ръка и го задържа отвесно във въздуха, като парцалена кукла. Разкопча панталона му и го свали.
— Май не ти е за пръв път — отбеляза Хобарт.
— Бил съм военен полицай — отвърна Ричър. — Нищо не ми е за пръв път.
Когато Ричър върна Хобарт на канапето, Ди Мари го нахрани с още супа. Избърса брадичката му със същата влажна кърпа.
— Трябва да ви задам един важен въпрос — каза Ричър. Къде сте били и какво сте правили през последните четири дни?
Ди Мари отговори на този въпрос. Без колебание или увъртане, без измислени подробности или предварително подготвени обяснения. Просто най-обикновен, леко несвързан и поради това напълно достоверен разказ за четири произволно избрани дни от един непрекъснат кошмар.
За Найт четирите дни бяха започнали в болницата „Сейнт Винсънт“. Предишната вечер Ди Мари го беше закарала в спешното отделение, защото беше получил жесток пристъп на малария. Докторът го беше приел в спешното отделение за венозно лечение в продължение на 48 часа. Ди Мари беше останала там почти през цялото време. След това го беше върнала с такси и го беше качила на гръб по стълбите до четвъртия етаж. Оттогава бяха стояли сами в апартамента, бяха се хранили с останалата храна в кухненските шкафове, не бяха правили нищо друго и не се бяха срещали с никого до момента, в който входната врата не се беше отворила с трясък и Ричър не се беше озовал по средата на хола им.
— Защо беше този въпрос? — попита накрая Хобарт.
— Новата мисис Лейн също е била отвлечена. И детето й.
— И ти си помисли, че аз съм го направил?
— В един момент, да.
— Пак си помисли.
— Вече го направих.
— Какъв мотив може да имам? — попита Хобарт.
— Отмъщение. Изнудване. За пари. Откупът се равнява на половината от парите за Буркина Фасо.
— Ако бях аз, щях да поискам цялата сума.
— И аз.
— Но нямаше да си отмъщавам на жена и дете.
— И аз.
— Тогава защо се усъмни в мен?
— Защото имахме съвсем бегла информация за теб и Найт. Чухме за следи от мъчения, но не знаехме точно какви. После чухме и за някакъв мъж без език. Събрахме две и две и изкарахме три. Помислихме си, че ти си виновен.
— Без език ли? — каза Хобарт. — Иска ми се да беше така. Нямам нищо против да се сменя с този тип.
После помисли малко и добави:
— Но отрязването на езика се прави в Южна Америка. В Бразилия, Колумбия, Перу. Може би и в Сицилия, що се отнася до Европа. Но не и в Африка. Не можеш да напъхаш мачете в устата на човек. Могат да ти отрежат устните. Виждал съм такива хора. Или ушите. Но не и езика.
— Извиняваме се още веднъж — каза Полинг.
— Забравяме за цялата история — отвърна Хобарт.
— Ще оправим вратата.
— Надявам се.
— И ще помогнем с каквото можем.
— Благодаря предварително. Но първо се погрижете за жената и детето.
— Според нас вече сме закъснели.
— Не говори така. Зависи кой ги е отвлякъл. Надеждата умира последна. Само тя ме държа жив цели пет години.
Ричър и Полинг оставиха Хобарт и Ди Мари на протритото канапе, с наполовина изядената купичка консервирана супа. Слязоха по стълбите до нивото на улицата, нашарена от следобедните сенки на един прелестен ден в края на лятото. Колите пъплеха бавно и яростно. Чуваха се сирени и клаксони. По тротоара бързаха пешеходци.
— Осем милиона човешки съдби в един град — отбеляза Ричър.
— Доникъде не сме стигнали — каза Полинг.
43
Ричър поведе Полинг на север по „Дъдсън“, към пресечката между „Кларксън“ и „Лерой“.
— Според мен човекът без език живее някъде наоколо — каза той.
— Някъде наоколо живеят поне двайсет хиляди души — отбеляза Полинг.
Ричър не отговори.
— И сега какво? — попита Полинг.
— Връщаме се към трудния начин. Просто изгубихме малко време, нищо повече. Изгубихме и малко енергия. Вината е изцяло моя. Допуснах глупава грешка.
— Каква?
— Видя ли с какво беше облечен Хобарт?
— С евтини нови дънки.
— Човекът, когото видях до колата, беше облечен със стари дънки. И двата пъти. Стари, меки, многократно прани, износени, избелели и удобни дънки. И руснакът каза така. Старият китаец също. Значи човекът, когото съм видял, не може да се е върнал току-що от Африка. Или откъдето и да е. Дънките трябва да се носят с години, за да изглеждат по този начин. Човекът, когото видях аз, си е стоял вкъщи и в продължение на пет години си е прал дънките, а не е бил заврян в някакъв кошмарен затвор.
Полинг не каза нищо.
— Ти вече си свободна — каза Ричър. — Нали разбра каквото искаше? Не си била виновна за Ан Лейн.
