магазина и изчакал да мине известно време, преди да вдигне тревога.
— Невъзможно — възрази Полинг. — Датчикът на колата показваше, че този ден не е използвал мост или тунел.
— Глупости — каза Хобарт. — Просто трябва да свалиш датчика от стъклото и да го прибереш в изолиращото пакетче, в което го изпращат от компанията, и да минаваш по лентата, за която се плаща в брой.
— Ти наистина ли беше във Филаделфия? — попита Ричър.
— Да, наистина — каза Хобарт.
— А знаеше ли с какво се занимава Найт този ден?
— Не, наистина — отвърна Хобарт.
— Кой е имитирал гласа на Ан по телефона? — попита Полинг. — Кой е уредил мястото и часа на срещата?
— Понякога Найт казваше, че са били негови приятели. Понякога казваше, че Лейн сам се е погрижил за всичко.
— Кое от двете ти се струва по-вероятно?
Главата на Хобарт се отпусна на гърдите му и се наклони наляво. Погледът му се заби в пода.
— Искаш ли да ти донеса нещо? — попита Ричър.
— Не, просто разглеждам обувките ти — отвърна Хобарт. — И аз обичам хубави обувки. Поне преди беше така.
— Ще ти сложат протези. С тях можеш да носиш и обувки.
— Не мога да си ги позволя. Нито протезите, нито обувките.
— Каква е истината за Ан Лейн? — намеси се Полинг.
Хобарт отново вдигна главата си от възглавницата, за да може да я погледне в очите. После тъжно се усмихна.
— Истината за Ан Лейн? Много мислих за това. Стана ми като мания, честно. Превърна се в най-важния въпрос в моя живот, защото, общо взето, това беше причината за всичко, което преживявах. На третия ми рожден ден отново ме изведоха на двора. Този път вторият избор беше малко по-различен. Дълги или къси ръкави? Доста глупав въпрос, като се замислиш. Никой никога не си избираше къси ръкави. Кой би го направил доброволно, по дяволите? Видях там хиляди хора с ампутирани крайници, но нито един не беше избрал да му отсекат ръката над лакътя.
В стаята отново настъпи тишина. После Хобарт продължи:
— Странно е какво си спомня човек. Аз си спомням миризмата на кръв, варела с катран и купчината от отрязани ръце зад каменния блок. Имаше много черни ръце и една-единствена малка бяла ръка.
— Каква е истината за Ан? — повтори Полинг.
— Най-ужасното нещо беше чакането. Цяла година гледах дясната си ръка. Правех разни неща с нея. Свивах я в юмрук, разпервах пръсти, почесвах се с нокти.
— Защо Найт е убил Ан Лейн?
— Не са имали връзка. Не е възможно. Найт не беше такъв човек. Не казвам, че имаше скрупули. Просто беше малко смотан в женска компания. Справяше се добре с пияни момичета по баровете или с проститутки, но Ан беше от съвсем друга класа. Беше бляскава, интересна, енергична и знаеше колко струва. Беше интелигентна жена. Нямаше как да бъде привлечена от това, което можеше да й предложи Найт. Никога. А и Найт никога нямаше да предложи нищо, защото Ан беше съпругата на командващия офицер. Това е най- голямото табу за американския военнослужещ. Понякога по филмите стават такива неща, но не и в реалния живот. Просто не е възможно, а дори да беше, Найт щеше да бъде последният морски пехотинец на земята, който да се изкуши.
— Сигурен ли си?
— Познавах го много добре. Той нямаше такива приятели, които да се справят с имитирането на гласа. Със сигурност не и с женски глас. Той нямаше приятелки. Нямаше и никакви приятели, освен мен и хората от екипа. Не беше толкова близък с никого. Не и за подобна работа. Кой морски пехотинец има такива приятели? Точно по това го хванах, че лъже. Просто не познаваше човек, при когото да може да отиде и да му каже: „Слушай, искаш ли да ми помогнеш за едно фалшиво отвличане?“
— Тогава защо изобщо се е опитал да те излъже?
— Защото разбираше по-добре от мен, че двамата вече нямаме връзка с реалността. Вече нямаше нужда да правим разлика между истината и измислицата. Двете бяха с абсолютно еднаква стойност. Той просто си измисляше, за да се забавлява. Може би се опитваше да забавлява и мен. Но аз продължавах да анализирам всичко. Той ми даде цял спектър от причини, подробности, факти и версии и аз много внимателно ги проверих наум, една по една, в продължение на тези пет дълги години, и единствената история, на която наистина повярвах, беше, че Лейн е уредил всичко сам, защото Ан е искала да го напусне. Тя е пожелала развод и издръжка, а егото на Лейн не е можело да го понесе. Така че е уредил да я убият.
— Защо Лейн е уредил да убият и Найт, след като той само е изпълнявал заповедите му?
— Защото се е опитвал да потули всичко. Да покрие цялата история. И не е искал да дължи услуга на никого. Всъщност това беше най-главното. Беше единствената истинска причина. Егото на човек като Лейн не може да приеме, че се налага да благодари на някого.
Всички замълчаха.
— Какво се случи с Найт накрая? — попита Ричър.
— Дойде четвъртият му рожден ден — отвърна Хобарт. — Откача се от варела. Не искаше да продължава. Този страхливец просто ме остави сам и умря. И това ми било морски пехотинец.
42
Ди Мари Грациано се върна след десет минути. Звънна по домофона от входа и помоли някой да й помогне да качи покупките. Ричър слезе четири етажа и се натовари с четири торби от магазина. Ди Мари ги отвори в кухнята. Беше купила много супа, желе, болкоуспокояващи и антисептични мехлеми.
— Чухме, че някой е ходил на гости на Кейт Лейн в Хамптънс — каза Ричър.
Ди Мари не отговори.
— Ти ли беше? — попита той.
— Първо отидох в Дакота Билдинг — отвърна тя. — Но портиерът ми каза, че не са вкъщи.
— И ти отиде?
— След два дни. Решихме, че така е най-добре. Беше дълъг ден. Излезе много скъпо.
— Отишла си, за да предупредиш наследничката на Ан Лейн?
— Помислихме си, че трябва да й кажем на какво е способен нейният съпруг.
— Тя как реагира?
— Съгласи се на среща. Излязохме да се разходим по плажа и тя ме изслуша.
— И толкова?
— Чу всичко, което имах да кажа. Не показа никаква реакция.
— Ти какво точно й каза?
— Казах й, че нямаме доказателства. Но че нямаме и съмнения.
— И тя не реагира?
— Не, просто ме изслуша. Даде ми шанс да се изкажа.
— Каза ли й за брат си?
— Да, чу цялата история. Но не каза почти нищо. Тя е красива и богата жена. Такива хора са различни от нас. Ако нещо не се случва лично на тях, все едно не се случва изобщо.
— Какво се е случило с мъжа ти?
— С Вини ли? Загина в Ирак. Във Фалуджа. От крайпътна мина.
— Съжалявам.
— Казаха ми, че е умрял мигновено. Но те винаги казват така.
— Понякога е вярно.
— Надявам се. Поне този път.
