По трудния начин

— Може да се настаните и в пансион — предложи Полинг. — С кухненски бокс. За да можеш да готвиш.

— Не мога да си го позволя — отвърна Ди Мари.

В стаята се възцари тишина и Ричър отиде до вратата, за да провери коридора и стълбището. Нищо. Той се върна и затвори вратата колкото можеше. Зави наляво, подмина банята и влезе в спалнята. Беше малка стая, почти изцяло заета от двойно легло. Ричър предположи, че Хобарт спи там, защото на нощната масичка бяха натрупани тубички с антисептичен крем и шишета с болкоуспокояващи, продавани без рецепта. Леглото беше високо. Ричър си представи как Ди Мари вдига брат си на гръб, занася го до леглото, обръща се и го пуска на матрака. Представи си как го нагласява и го завива. А после отива да прекара поредната нощ на канапето.

Прозорецът на спалнята беше с дървена дограма, а стъклото беше изцапано. Имаше износени завеси, отворени донякъде. На перваза имаше сувенири и цветна снимка в рамка, на която се виждаше ефрейтор от морската пехота. Вини, предположи Ричър. Загиналият съпруг. Разкъсан на парчета на шосето за Фалуджа. Убит намясто или пък не. На снимката беше килнал парадната си фуражка, а цветовете на снимката бяха ярки. Ричър предположи, че фотографията е направена извън поделението. Две такива снимки излизаха около една дневна надница, включително и картонените кутии за изпращане по пощата — една за майката на войника и една за съпругата или приятелката. Някъде по света имаше такива снимки и на Ричър. Преди правеше по една такава снимка всеки път, когато го повишат, и ги изпращаше на майка си. Тя никога не ги показваше, защото на тях Ричър не се усмихваше. Той никога не се усмихваше, когато го снимат.

Пристъпи до прозореца и погледна на север. Уличното движение се оттичаше като река. Обърна се на юг. Оттам идваха други коли.

Ричър видя черен рейндж роувър, който забавя ход и спира до бордюра.

Номерът му беше „OSC 19“.

Завъртя се и с три широки крачки излезе от спалнята. След още три вече беше в хола.

— Идват — каза той. — Сега.

За част от секундата настъпи мълчание. После Полинг каза:

— Мамка му.

— Какво ще правим? — попита Ди Мари.

— В банята — нареди Ричър. — Всички. Веднага.

Той пристъпи към канапето, хвана Хобарт за ризата и го вдигна. Занесе го в банята и леко го положи във ваната. Ди Мари и Полинг се натъпкаха зад него. Ричър ги избута, за да излезе навън.

— Не бива да стоим там — каза Полинг.

— Налага се — отвърна Ричър. — Иначе ще претърсят целия апартамент.

— Не бива да те виждат — каза тя.

— Заключи вратата — нареди Ричър. — Не мърдайте и не вдигайте шум.

Той застана в коридора, чу как ключалката на банята щраква и миг по-късно чу звънеца на домофона. Изчака секунда, натисна бутона и каза:

— Да?

Чу се шум от уличното движение, после един глас. Нямаше как да разбере чий е.

— Медицинска служба за военни ветерани — каза гласът.

Ричър се усмихна. Добре, помисли си той и отново натисна бутона.

— Качвайте се.

После се върна в дневната и седна да чака на канапето.

46

Ричър чу силното скърцане на стълбището. Трима, предположи. Чу как завиха на стълбищната площадка и продължиха да се изкачват към четвъртия етаж. Чу как спряха на върха на стълбите, изненадани от вида на разбитата врата. После чу вратата да се отваря. Прозвуча тихото метално скърцане на повредените панти и само стъпките им в антрето.

Пръв в хола влезе Перес — дребният латиноамериканец.

После Адисън, с белега от нож над окото.

А накрая и самият Едуард Лейн.

Перес пристъпи наляво и замръзна, Адисън пристъпи надясно и замръзна, а Лейн застана по средата на малката дъга от неподвижни човешки фигури и смаяно се вторачи в Ричър.

— Какво правиш тук, по дяволите? — попита той.

— Изпреварих ви — отвърна Ричър.

— Как?

— Както ти казах. Това беше предишната ми професия. Мога да ви дам огледало с дръжка и пак ще ви изпреваря с няколко часа.

— Къде е Хобарт тогава?

— Няма го.

— Ти ли разби вратата?

— Нямах ключ.

— Къде е той?

— В болницата.

— Глупости. Току-що проверихме.

— Не е тук. Или е в Бърмингам, щата Алабама, или в Нашвил, щата Тенеси.

— Откъде разбра?

— Трябва му специализирано лечение. От „Сейнт Винсънт“ са му препоръчали да отиде в някоя от големите медицински академии в южните щати. Дали са му проспекти.

Ричър посочи към масичката, Едуард Лейн се откъсна от хората си и пристъпи към нея, за да разгледа лъскавите брошури. Разлисти и двете и попита:

— В коя от двете?

— Няма значение — отвърна Ричър.

— Има, по дяволите — възрази Лейн.

— Хобарт не е отвлякъл Кейт.

— Така ли мислиш?

— Не мисля, а знам.

— Откъде?

— Трябваше да купите повече информация, а не само адреса му. Трябваше да попитате защо изобщо е бил в „Сейнт Винсънт“.

— Попитахме. Казаха, че е болен от малария. Приели са го за венозно лечение с антибиотици.

— И?

— И нищо. Маларията е нормална за човек, който току-що се е върнал от Африка.

— Трябваше да поискате цялата история.

— Която е?

— Първо — отвърна Ричър, — той е бил на системи в леглото, за да получи тези антибиотици, точно по времето, когато е отвлечена Кейт. Второ, има нелечим недъг.

— Какъв недъг?

Ричър премести поглед върху Перес и Адисън.

— Всичките му крайници са ампутирани — каза той. — Няма ръце, няма крака, не може да ходи, не може да кара кола, не може да държи оръжие или да набира телефонен номер.

Всички мълчаха.

— Станало е в затвора — продължи Ричър. — В Буркина Фасо. Момчетата от новия режим са се забавлявали. Веднъж годишно, всяка година. На рождения му ден. Първо левият крак, после десният, после лявата ръка, после дясната. С мачете. Клъц, клъц, клъц, клъц.

Никой не отговори.