По трудния начин

— Станало е, след като вие сте избягали и сте го изоставили — добави Ричър.

Нямаше никаква реакция. Нито вина, нито съжаление.

Нито гняв.

Нищо.

— Ти не си бил там — каза Лейн. — Не знаеш какво стана.

— Да, но знам какво става в момента — отвърна Ричър. — Хобарт не е човекът, когото търсите. Физически не е способен да извърши това.

— Сигурен ли си?

— Вън от всякакво съмнение.

— Все пак искам да го намеря.

— Защо?

Отговор нямаше. Шах и мат, помисли си Ричър. Лейн не можеше да обясни защо, без да се върне в самото начало на историята и да признае какво е заповядал на Найт преди пет години, а нямаше как да го направи, без да се разкрие пред хората си.

— Значи пак сме на първо квадратче — каза Лейн. — Знаеш кой не го е направил. Страхотна работа, майоре. Голям прогрес, няма що.

— Не сме съвсем на първо квадратче — възрази Ричър.

— Как така?

— Близо съм — каза Ричър. — Ще ти намеря човека.

— Кога?

— Когато ми дадеш парите.

— Какви пари?

— Ти ми предложи един милион долара.

— За да намериш съпругата ми. Сега е твърде късно.

— Добре — каза Ричър. — Тогава няма да ти дам човека. Вместо това ще ти дам огледало с дръжка.

— Дай ми човека — каза Лейн.

— Плати ми цената.

— Пазариш се значи?

— Само глупаците си нямат цена.

— Висока цена.

— Заслужавам я.

— Мога да ти изтръгна признанието с бой — каза Лейн.

— Не, не можеш — отвърна Ричър.

От началото на разговора не беше помръднал. Седеше на канапето с отпуснати крайници, ръцете му бяха на облегалката, краката му бяха разкрачени, беше висок метър и деветдесет и три, тежеше сто и десет килограма и представляваше идеалното изражение на физическа сила и самоувереност.

— Само се опитай, и ще те сгъна на две, а после ще ти набия Перес в задника като пирон, като използвам главата на Адисън за чук.

— Не обичам заплахите.

— И това го казва човекът, който ми обеща да ме ослепи?

— Тогава бях изнервен.

— Тогава аз бях беден. И още съм.

В стаята за момент настъпи мълчание. После Лейн каза:

— Добре.

— Добре какво? — попита Ричър.

— Добре, един милион долара. Кога ще получа името му?

— Утре — отвърна Ричър.

Лейн кимна. Обърна се и каза на хората си:

— Да тръгваме.

И тогава Адисън се обади:

— Трябва да отида до тоалетната.

47

Въздухът в стаята беше горещ и задушен.

— Къде е тоалетната? — попита Адисън.

Ричър бавно се изправи и отвърна:

— Да не съм архитект?

Но погледна над лявото си рамо, към вратата на кухнята. Адисън проследи погледа му и пристъпи натам, а Ричър пристъпи в другата посока. Беше съвсем малка, психологически хореографирана стъпка, но заради малките размери на стаята беше достатъчна, за да размени относителните им места в нея. Сега Ричър беше по-близо до банята.

— Това май е кухнята — каза Адисън.

— Не знам — отвърна Ричър. — Провери.

Той застана на позиция в края на антрето и загледа как Адисън отваря вратата на кухнята. Адисън хвърли бегъл поглед, колкото да се убеди, че не е тоалетната, и отстъпи навън. После спря, сякаш се движеше на забавен кадър. И отново погледна в кухнята.

— Кога е заминал Хобарт за южните щати? — попита той.

— Не знам — отвърна Ричър. — Днес, предполагам.

— Много е бързал. На котлона има супа.

— Смяташ, че е трябвало да измие чиниите?

— Повечето хора биха го направили.

— Повечето хора с отрязани ръце?

— Тогава как изобщо е сготвил супата?

— Някой му е помогнал — обясни Ричър. — Не мислиш ли? Някой от социалните служби например. Линейката идва да натовари Хобарт и ти смяташ, че някой санитар на минимална работна заплата ще остане след него, за да почисти? Защото аз не вярвам.

Адисън сви рамене и затвори вратата на кухнята.

— Тогава къде е тоалетната? — попита той.

— Върви си вкъщи и използвай твоята — посъветва го Ричър.

— Какво?

— Някой ден Хобарт ще се върне тук с метални протези на ръцете, с които ще може сам да си разкопчава ципа на панталона, и тогава той няма да иска ти да си пикал в същата тоалетна чиния като него.

— Защо?

— Защото не заслужаваш да пикаеш в същата тоалетна чиния. Защото си го изоставил.

— Нямаше те там, за да знаеш.

— За което можеш да благодариш на щастливата си звезда. Защото, ако бях там, щях да те наритам и да те завлека до предната позиция за ушите.

Едуард Лейн пристъпи напред, за да се намеси.

— Жертвата беше необходима, за да се спаси целият екип.

Ричър го погледна право в очите.

— Жертвата и спасяването са две различни неща.

— Не оспорвай заповедите ми.

— И ти не оспорвай моите — отвърна Ричър. — Изкарай тези плъхове оттук. Нека да пикаят в канавката.

Настъпи дълга тишина. Лицето на Перес беше безизразно, Адисън се мръщеше, а Лейн го гледаше