— После пристигнахме в Дакота Билдинг и всичко започна да се случва много бързо.
— Трябва да си починем — каза Полинг. — Тези неща не се случват насила.
— Имаш ли бира в хладилника?
— Имам бяло вино. Искаш ли?
— Добре. Ти все пак не си се провалила преди пет години. Направила си всичко както трябва. Трябва да спрем за малко и да го отпразнуваме.
Полинг помълча. После се усмихна.
— Прав си — каза тя. — Защото, честно казано, чувството е много приятно.
Двамата отидоха в кухнята, Полинг извади бутилка от хладилника и Ричър я отвори с тирбушона, който намери в едно чекмедже. Полинг сложи две чаши една до друга на кухненския плот. Ричър ги напълни. Вдигнаха ги и се чукнаха.
— Най-доброто отмъщение е да живееш добре — каза той.
Двамата отпиха от виното и се върнаха на канапето. Седнаха близо един до друг.
— Заради Ан Лейн ли напусна? — попита Ричър.
— Връзката не беше толкова пряка — отвърна Полинг. — Не го направих веднага. Но в крайна сметка, да. Знаеш как стават тези неща. Като боен кораб, който е улучен под ватерлинията. Не се виждат видими щети, но корабът започва да изостава по малко, а после повече, сетне съвсем се отклонява от курса и когато стане време за следващата голяма битка, той вече не е във флотилията. Така стана и с мен.
Ричър не каза нищо.
— Но май и без това бях стигнала до върха на кариерата си — продължи Полинг. — Аз обичам този град и не исках да се местя, а шефът на ФБР в Ню Йорк е заместник-директор на цялото Бюро. Беше доста далечна перспектива.
Тя отново отпи от виното, прибра крака под тялото си и се обърна малко настрани, така че да го вижда по-добре. Ричър също се обърна, така че двамата застанаха лице в лице, на половин метър разстояние.
— А ти защо напусна? — попита го тя.
— Защото ми казаха, че може — отвърна Ричър.
— Искаше да си ходиш?
— Не, исках да остана. Но след като ми казаха, че мога да си тръгна, това някак си развали магията. Осъзнах, че сам по себе си не съм жизненонеобходим за техните планове. Предполагам, че щяха да се радват, ако бях останал, но очевидно нямаше да им бъде мъчно и ако си тръгна.
— Изпитваш нужда да си необходим, така ли?
— Не точно. Просто магията се развали. Не мога да го обясня.
Ричър спря и мълчаливо се втренчи в нея. Полинг изглеждаше страхотно на светлината на свещта. Блестящи очи, мека кожа. Ричър обичаше жените колкото всеки друг мъж, дори повече, но винаги беше готов да намери недостатък в тях. Формата на ухото, дебелината на глезена, височината, теглото. Всеки малък недостатък можеше да провали една жена в очите му. Но Лорън Полинг нямаше недостатъци. Никакви.
— Все едно — каза той. — Поздравления. Тази вечер можеш да спиш спокойно.
— Вероятно ще спя спокойно — отвърна тя.
След малко:
— А може би няма да имам възможност.
Ричър усещаше уханието й. Дискретен парфюм, сапун, чиста кожа и чист памучен плат. Косата й се спускаше до ключиците. Шевовете на раменете на тениската й стърчаха малко и образуваха пленителни тунелчета. Беше слаба и стегната освен на местата, където не трябваше да бъде слаба.
— Защо няма да имаш възможност? — попита той.
— Може би ще работим цяла нощ — отвърна тя.
— Човек не бива само да работи — възрази Ричър. — От това се оглупява.
— Ти не си глупав — каза тя.
— Благодаря — каза Ричър, наведе се и леко я целуна по устните.
Устата й беше полуотворена, хладна и сладка от виното. Той плъзна свободната си ръка под косата й, на врата. Притисна я към себе си и я целуна по-силно. Тя направи същото със свободната си ръка. Двамата не се пуснаха в продължение на цяла минута, през която не спряха да се целуват, като държаха чашите си във въздуха на височината на гърдите. После се разделиха и оставиха чашите на масата, а Полинг попита:
— А сега колко е часът?
— Девет и петдесет и една.
— Как го правиш?
— Не знам.
Тя постоя неподвижно, после отново се наведе напред и го целуна. Този път използва и двете си ръце, като с едната го прегърна през врата, а с другата през кръста. Ричър на прави същото, симетрично. Езикът й беше хладен и бърз. Кожата й беше топла. Ричър плъзна длан под тениската й. Усети как ръката й се свива на юмруче, за да издърпа ризата от колана му. Усети ноктите й върху кожата си.
— Обикновено не правя така — каза тя с устни, притиснати в неговите. — Не и с хората, с които работя.
— В момента не работим — отвърна той. — Почиваме си.
— Празнуваме.
— Точно така.
— Празнуваме факта, че не сме Хобарт, нали? Или Кейт Лейн.
— Лично аз празнувам факта, че ти си ти.
Тя вдигна ръце над главата си и ги задържа така, докато Ричър й свали тениската. Носеше черен сутиен. Ричър също вдигна ръце и тя застана на колене на канапето, за да издърпа ризата над главата му. После свали и тениската му. Разпери ръце като малки морски звезди на широките му гърди. Плъзна ги надолу, към кръста. Разкопча колана му. Ричър разкопча сутиена й. Вдигна я, положи я по гръб на канапето и целуна гърдите й. Часовникът в главата му показваше десет и пет, когато и двамата вече бяха в леглото, голи под завивката, вплетени един в друг, и правеха любов с търпение и нежност, каквито той никога преди не беше изпитвал.
— По-възрастна жена — каза тя. — Струваме си.
Ричър не отговори. Само се усмихна, наведе глава и я целуна по врата зад ухото, където кожата й беше влажна и имаше вкус на морска вода.
Двамата си взеха душ заедно, допиха си виното и се върнаха в леглото. Ричър беше твърде уморен, за да мисли, и твърде отпуснат, за да се притеснява. Просто се носеше на вълната на щастието, погълнат от умора и сладост. Полинг се притисна в него и двамата заспаха така.
Много по-късно Ричър усети как Полинг се размърда и когато се събуди, тя беше притиснала очите му с ръце.
— Колко е часът? — прошепна тя.
— Седем без осемнайсет — отвърна той. — Сутринта.
— Невероятен си.
— Не е чак толкова полезно като талант. Най-много да ми спести купуването на нов часовник.
— Какво стана със стария?
— Настъпих го. Оставих го на пода до леглото и стъпих върху него, когато станах.
— И той се счупи?
— Бях с обувки.
— В леглото?
— Така не губиш време да се обличаш.
— Ти наистина си невероятен.
— Е, не го правя постоянно. Зависи от леглото.
