и със старата професия. А ако ми остане нещо, да, наистина ще си купя нова риза.
— Сериозно?
— Разбира се. Имам нужда от нова риза.
— Не, питам за Хобарт.
— Абсолютно сериозно. Той има нужда от тези пари. И ги заслужава. Няма никакво съмнение, по дяволите. И ми се струва съвсем честно точно Лейн да му ги даде.
Полинг спря. Хвана Ричър за ръката, за да спре и него.
— Съжалявам — каза тя. — Извинявам се.
— Имаш да ми връщаш.
— Как?
— Като работиш заедно с мен. Чака ни много работа.
— Нали каза на Лейн, че до утре ще му намериш името?
— Трябваше да му кажа нещо. Иначе нямаше да си тръгне.
— Ще се справим ли до утре?
— Не виждам защо не.
— Откъде започваме?
— Нямам представа.
48
Започнаха от апартамента на Лорън Полинг. Тя живееше в малка кооперация на Бароу Стрийт, близо до Четвърто Авеню. Сградата беше преустроена фабрика, имаше високи тавани и половин метър дебели стени. Апартаментът на Полинг беше боядисан предимно в жълто и изглеждаше топъл и приветлив. Имаше спалня в ниша без прозорец, баня, кухня и една стая, в която имаше канапе, стол, телевизор и много книги. Виждаха се килими в пастелни цветове и мебели от тъмно дърво. Апартамент на жена, която живее сама. Зад всичко прозираше нагласата на един ум, който го беше планирал и декорирал. Виждаха се малки фотографии в рамки, на които имаше деца, но и без да пита, Ричър знаеше, че са племенници и племеннички.
Той седна на канапето, отпусна глава на облегалката и се загледа във високия тухлен таван. Беше убеден, че всяко нещо подлежи на обратен анализ. Ако един човек или група хора бяха построили нещо от различни части, значи друг човек или група хора можеха да го разглобят. Това беше основният му принцип. Трябваше само достатъчно мислене, усет и въображение. А той обичаше да работи под напрежение. Обичаше крайните срокове. Обичаше да разполага с кратко и определено време, за да разреши даден проблем. Обичаше да работи на тихо място. И обичаше да работи с човек, който разсъждава по същия начин. Когато седна, Ричър не се съмняваше, че двамата с Полинг ще разрешат случая до сутринта.
Чувството продължи не повече от трийсет минути.
Полинг затъмни лампите, запали една свещ и се обади да поръча индийска храна. Часовникът в главата на Ричър бавно стигна до девет и половина вечерта. Небето, което се виждаше през прозореца, стана първо тъмносиньо, а после черно и светлините на града блеснаха по-ярко. Самата Бароу Стрийт беше тиха, но такситата по Четвърто Авеню не се притесняваха да използват клаксоните си. Понякога на две-три пресечки разстояние с вой преминаваше линейка, устремена към болницата „Сейнт Винсънт“. Стаята, в която се намираха, сякаш едновременно беше и не беше част от града. Беше като малък остров. Като частично убежище.
— Направи пак онова нещо — помоли Ричър.
— Кое нещо?
— Онова с мисленето. Задавай ми въпроси.
— Добре, с какво разполагаме?
— С дръзкото отвличане и човек, който не може да говори.
— И с факта, че отрязването на езика няма връзка с Африка.
— Но парите все пак са свързани с Африка, защото са точно наполовина.
Двамата замълчаха. В тишината се чу вой на сирена, която се отдалечаваше по Седмо Авеню.
— Започни от самото начало — каза Полинг. — Коя беше първата фалшива нота? Първото червено флагче? Каквото и да е, независимо колко е тривиално или произволно избрано.
Така че Ричър затвори очи и си спомни за началото: допирът до пластмасовата чашка с кафе — нито топла, нито студена. Начинът, по който Грегъри се беше доближил по тротоара — наострил сетива, внимателен и пестелив в движенията си. Начинът, по който беше разпитал сервитьора — наблюдателен и опитен като елитен ветеран, какъвто си беше. Директният му подход, когато беше дошъл на масата на Ричър.
— Грегъри ме попита за колата, която бях видял предишната вечер — каза Ричър. — Аз му казах, че е заминала преди единайсет и четирийсет и пет, а той каза „не“, било е по-скоро към полунощ.
— Спор за точния момент?
— Не чак спор. Просто нещо тривиално, както ти каза.
— Какво може да означава това?
— Че или аз съм сбъркал, или той.
— Ти не носиш часовник — отбеляза Полинг.
— Преди носех. Но го счупих. И го изхвърлих.
— Значи по-скоро той е бил прав.
— Само дето обикновено съм съвсем сигурен колко е часът — каза Ричър.
— Затвори си очите.
— Добре.
— Колко е часът в момента?
— Девет и трийсет и шест.
— Не е лошо — каза Полинг. — Според моя часовник е девет и трийсет и осем.
— Часовникът ти избързва — каза Ричър.
— Ти сериозно ли говориш?
Ричър отвори очи.
— Съвсем сериозно.
Полинг разрови нещата по масичката и намери дистанционното на телевизора. Включи на метеорологичния канал. Часът се изписваше в ъгъла на екрана, предаван директно от някой официален източник, точен до секундата. Полинг пак погледна часовника на ръката си.
— Прав си — каза тя. — Моят часовник е напред с две минути.
Ричър не каза нищо.
— Как го правиш? — попита тя.
— Не знам.
— И все пак, минали са били двайсет и четири часа след случката, когато Грегъри те е попитал за нея. Колко точен си бил в такъв случай?
— Не съм сигурен.
— А какво би означавало, ако Грегъри е грешал, а ти си бил прав?
— Означава нещо — каза Ричър. — Но не съм сигурен какво точно.
— Добре, какво е следващото нещо?
Грегъри беше казал: „Въпрос на живот и смърт. Като точно в момента е по-скоро на смърт, отколкото на живот.“ Това беше следващото нещо. Ричър пак беше погледнал в чашата си и беше видял, че му остават само няколко милиметра изстинало кафе, покрито от пяната на еспресото. Така че я беше оставил на масата и беше казал: „Добре, да тръгваме.“
— Нещо в колата на Грегъри, когато се качвахме в синьото беемве, не беше наред. Не точно тогава, а по-късно. В ретроспекция.
— Но не знаеш какво точно?
— Не.
— А после какво?
