По трудния начин

влезе.

— Къде са другите? — попита Ричър.

— Навън — отвърна Ковал ски. — Разтръскват дърветата, за да видят какво ще изпадне оттам.

— Какви дървета?

— Бърк има теория. Смята, че са ни посетили призраци от миналото.

— Какви призраци?

— Ти знаеш какви — отвърна Ковалски. — Бърк първо е казал на теб.

— Найт и Хобарт ли? — попита Ричър.

— Точно те.

— Губите си времето — каза Ричър. — Те са загинали в Африка.

— Не е вярно — възрази Ковалски. — Един приятел на един приятел на един приятел се е обадил в службата на военните ветерани. Само единият от двамата е загинал в Африка.

— Кой?

— Още не знаем. Но ще разберем. Знаеш ли колко изкарва един чиновник в службата на военните ветерани?

— Не много, предполагам.

— Всички хора си имат цена. А цената на един чиновник е доста ниска.

Двамата минаха през антрето и влязоха в опустялата дневна. Снимката на Кейт Лейн все още стоеше на почетно място на масата. На тавана над нея имаше точково осветление, което я къпеше в меко сияние.

— Ти познаваше ли ги? — попита Ричър. — Найт и Хобарт?

— Естествено — отвърна Ковалски.

— Беше ли в Африка?

— Естествено.

— Тогава на чия страна си? На тяхната или на страната на Лейн?

— Лейн ми плаща заплата. Те — не.

— Значи ти също си имаш цена.

— Само глупаците си нямат цена.

— Ти какъв беше едно време?

— Тюлен.

— Значи можеш да плуваш.

Ричър излезе в коридора и тръгна към спалнята. Ковалски се движеше плътно зад него.

— Ще ме следиш ли? — попита Ричър.

— Най-вероятно — отвърна Ковалски. — Ти всъщност къде отиваш?

— Да преброя парите.

— Лейн разрешава ли?

— Ако не разрешаваше, нямаше да ми покаже кода от сейфа, нали така?

— Показал ти е кода от сейфа?

Надявам се, помисли си Ричър. Лявата ръка. Свит показалец. Прав безименен пръст. Прав среден пръст. Свит среден пръст. 3785. Надявам се.

Той отвори вратата на гардероба и набра 3785 на клавиатурата. След една мъчителна секунда алармата бипна веднъж и резето щракна.

— На мен никога не ми казва кода — оплака се Ковалски.

— Да, но сигурно винаги ти си спасител, когато ходите в Хамптънс — отвърна Ричър.

Той отвори вътрешната врата и дръпна верижката, за да включи лампата. Килерът беше около два на един метър. Отляво имаше малко място за минаване, а парите бяха отдясно. На пакети. Всички пакети бяха недокоснати, с изключение на един, който беше отворен и полупразен. Онзи, който Лейн беше разхвърлял из стаята, а после беше събрал отново. Ричър го извлече навън. Занесе го до леглото и го пусна. Ковалски стоеше на една крачка от него.

— Можеш ли да броиш? — попита Ричър.

— Много смешно.

— Брой тогава.

Ричър се върна в килера, влезе странично и приклекна. Вдигна един от непокътнатите пакети и го завъртя в ръцете си, за да разгледа и шестте му страни. На едната страна с големи букви беше отпечатано „Banque Centrale“, а отдолу с по-малки букви — „Gouvernement National, Ouagadougou, Burkina Faso“. Най- отдолу имаше знак за американски долар и числото „1 000 000“. Найлонът беше стар, потъмнял и дебел. Ричър наплюнчи върха на палеца си, изтри едно кръгче и видя лицето на Бенджамин Франклин. Банкноти от сто долара. Десет хиляди в един пакет. Мястото, където найлонът беше запечатан с нагряване, беше непокътнато. Един милион долара в брой, освен ако господата от правителството на Буркина Фасо в О-Таун не бяха излъгали, в което Ричър се съмняваше.

Един милион долара в пакет, който тежеше горе-долу колкото голям куфар, пълен с багаж.

В килера имаше десет непокътнати пакета. И десет празни найлонови опаковки.

Общо двайсет милиона долара, преди да започне цялата история.

— Петдесет пачки — подвикна Ковалски от леглото. — По десет хиляди долара всяка.

— Колко прави това общо? — подвикна в отговор Ричър.

Тишина.

— Какво, да не си бил болен, когато сте учили умножение? Колко прави?

— Много — отвърна Ковалски.

Прав си, помисли си Ричър. Петстотин хиляди. Половин милион. Тук все още има десет милиона и половина, а общо десет милиона и половина вече са изчезнали.

Значи преди да започне всичко, са били двайсет и един милиона долара.

Цялото заплащане за мисията в Буркина Фасо, основният капитал на Лейн, недокоснат в продължение на пет години.

Допреди три дни.

Ковалски се появи на прага на килера, като носеше отворения пакет. Беше подредил останалите пари на две равни купчини с една допълнителна пачка напряко отгоре. После ги беше увил с найлона, така че се беше получил около два пъти по-малък и по-кръгъл пакет от оригиналния.

— Ти да не си бил болен и когато сте учили числата? — попита Ричър.

Ковалски не отговори.

— Защото аз не бях — каза Ричър. — В ония дни бях на училище.

Мълчание.

— Затова знам, че има четни и нечетни числа. Четен брой пачки може да се раздели на две еднакви купчини. Ако обаче имаш нечетен брой, ще остане една допълнителна, която трябва да се сложи отгоре.

Ковалски не каза нищо.

— Петдесет е четно число — каза Ричър. — А четирийсет и девет например е нечетно число.

— Е, и?

— Е, и трябва да извадиш от джоба си десетте хиляди, които си откраднал, и да ми ги дадеш.

Ковалски не помръдна.

— Ти избираш — каза Ричър. — Ако искаш да задържиш десетте бона, ще трябва да ме победиш в ръкопашен бой. А ако го направиш, ще поискаш да вземеш и още, ще вземеш още и после ще трябва да избягаш. А ако избягаш, ти ще си навън по дърветата, а Лейн и неговите хора ще ги тръскат, за да изпаднеш. Това ли искаш?

Ковалски не отговори.

— Ти и без това не можеш да ме надвиеш — подхвърли Ричър.

— Сигурен ли си?

— Ти и Деми Мур не можеш да надвиеш.

— Трениран съм.

— Трениран на какво? На плуване? Виждаш ли вода някъде наоколо?