Просто продължавали невъзможната задача да приберат цялата огромна камара. Изоставали все повече и повече. Всеки път, когато нов камион изсипвал товара си в склада, Клайнър побеснявал.
И тъй, Роскоу бе живяла в робство почти три денонощия. Три дълги денонощия, изпълнени със заплахи, умора и унижения. По моя вина. Казах й го. Но колкото и да повтарях, тя все отвръщаше, че не съм виновен. „Моя е вината“, казвах аз. „Не е твоя“, отвръщаше тя. „Извинявай“, казвах аз. „Няма защо“, отвръщаше тя.
Изслушвахме се. Приемахме доводите. Но аз продължавах да мисля, че вината е моя. Не съм съвсем сигурен дали и тя не го мислеше. Въпреки думите си. Така и не се разбрахме. Но това бе първият признак, че между нас не върви.
Изкъпахме се заедно в тясната баня. Стояхме под душа почти цял час. Изтривахме със сапуна миризмата на пари, пот и пожар. И продължавахме да говорим. Разказах й за петък вечерта. За засадата в бурната нощ край дома на Хъбъл. Всичко разказах. Казах й за двете чанти с ножове, чук и пирони. Казах й какво сторих с петимата. Мислех, че ще я зарадвам.
И тук възникна втори проблем. Не беше нещо сериозно, докато стояхме под горещите струи. Но долових промяна в гласа й. Едва доловим трепет. Не възмущение или неприязън. Просто леко съмнение. Дали пък не съм прекалил. Усещах го по гласа й.
Смятах, че съм извършил всичко заради нея и Джо. Не защото така ми се е искало. Вършех работата на Джо, а градчето бе нейно. Направих го, защото я бях видял как иска да потъне в стената, как плаче като дете. Направих го заради Джо и Моли. Чувствах, че не се нуждая от оправдания и в същото време се оправдавах пред себе си.
За момента проблемът не ми се стори сериозен. Горещият душ ни отпускаше. Връщаше ни живота донякъде. Легнахме си. Без да дръпнем пердетата. Идваше великолепен ден. Слънцето изгряваше сред ясно синьо небе, въздухът беше свеж и чист. Всичко изглеждаше както трябва. Като нов ден.
Любихме се безкрайно нежно, с неудържима сила и радост. Ако някой ми бе казал тогава, че след ден пак ще съм на пътя, бих го сметнал за луд. Мислех си, че няма проблеми. Че си ги въобразявам. Че и да съществуват, има причини за тях. Че може би всичко се обяснява с преживяното напрежение. Или с умората. Може да беше заради трите дни в плен. Може би Роскоу реагираше както повечето заложници. Изпитват някаква смътна завист към всеки, който не е бил заложник. Някаква неясна обида. Може би тъкмо това подхранваше чувството ми за вина, че съм позволил да я хванат. Може би какво ли не. Заспах твърдо уверен, че ще се събудим щастливи и ще остана тук завинаги.
Събудихме се щастливи. Спахме до късно следобед. После прекарахме цели два великолепни часа на припек до прозореца. Мързелувахме, дремехме, целувахме се. Любихме се отново. В нас кипеше радостта, че пак сме живи, здрави и съвсем сами. Любихме се по-нежно от когато и да било. За последен път. Но тогава още не знаехме.
Роскоу взе бентлито и отскочи до Ено да купи нещо за хапване. След час се завърна с новини. Видяла Финли. Поговорили какво ще стане сега. И възникнал голям проблем. В сравнение с него всички други проблеми изглеждали нищожни.
— Да беше видял участъка — рече тя. — Камък върху камък не е останал.
Сложи храната върху поднос и се настанихме на леглото. Ядохме студено пилешко.
— И четирите склада са изгорели — продължи Роскоу. — Всичко е обсипано с тенекии чак до магистралата. Дошла е щатската полиция. Пратили са пожарни чак от Атланта и Мейкън.
— Значи щатската полиция? — запитах аз.
Тя се разсмя.
— И още кой ли не. Всичко се е разраснало като лавина. От пожарната в Атланта викнали службата за борба с тероризма заради експлозиите. Онези пък никъде не мърдат, без да се обадят на ФБР, да не би наистина да открият терористи. А тая сутрин дошла и Националната гвардия.
— Националната гвардия ли? Защо?
— Това е най-веселото. Финли казва, че снощи, като гръмнал покривът на склада, горещият въздух разпилял парите на всички страни. Помниш ли как горяха и падаха върху нас? Милиони долари са разсипани на километри наоколо. Вятърът ги разпилял по ниви и пътища. Естествено, повечето са обгорени, но има и съвсем здрави. От разсъмване хиляди хора са хукнали да ги събират. Затова Националната гвардия дошла да разпръсне тълпите.
Хапнах още малко. Замислих се.
— Само губернаторът може да повика Националната гвардия, нали така?
Тя кимна. Устата й беше пълна с пилешко.
— И губернаторът е в играта. Носят се всякакви слухове. Май всички знаят, че с фондацията е свършено. Според Финли половината твърдят, че изобщо нямали представа каква игра се върти, а другите са се побъркали, че ще им спрат седмичните хилядарки. Да беше видял Ено. Побеснял е.
— Финли тревожи ли се? — запитах аз.
— Нищо му няма. Потънал е в работа, естествено. Сега сме само четирима полицаи. Финли, аз, Стивънсън и дежурният. Финли казва, че ще ни трябват поне два пъти повече хора, но и толкова сме много, защото вече няма субсидии от фондацията. Както и да е, никой не може да уволнява и назначава без подпис на кмета, а сега си нямаме кмет, нали?
Седях на леглото и дъвчех. Проблемите се сипеха като градушка. Досега не ги бях виждал ясно. Но вече виждах. В ума ми възникна огромен въпрос. Въпрос към Роскоу. Исках да го задам веднага и да получа искрен, спонтанен отговор. Не исках да го обмисли предварително.
— Роскоу — рекох аз.
Тя ме погледна. Изчака.
— Какво ще правиш сега?
Тя учудено вдигна вежди.
— Сигурно ще се скапя от работа. Има много за вършене. Трябва да възродим целия град. Може пък и да създадем нещо по-добро, нещо достойно. И аз мога да дам голям принос. Ще мръдна едно-две стъпала нагоре. Наистина се вълнувам. Чакам с нетърпение какво ще стане. Този град е мой и най-после ще сторя нещо за него. Може да вляза в градската управа. Може дори да се кандидатирам за кмет. Страхотно, нали? След толкова много години кмет Роскоу вместо кмет Тийл.
Гледах я. Отговорът беше прекрасен, но неподходящ за мен. Не ме устройваше. Не исках да я разубеждавам. Не исках да я притискам. Точно затова зададох въпроса още сега, преди да й кажа какво се налага. Исках откровен, истински отговор. И го получих. Така бе най-добре за нея. Тук беше нейният град. Ако някой можеше да оправи нещата, това бе тя. Ако някой трябваше да стои тук и да се скапва от работа, това бе тя.
Ала този отговор не ме устройваше. Защото вече знаех, че трябва да си вървя. Знаех, че трябва да се измъкна час по-скоро. Лошото предстоеше тепърва. Цялата работа вече не беше в наши ръце. Дотук вършех всичко заради Джо. Личен въпрос. Сега бе станал обществен. Беше се пръснал из цялата проклета околност също като онези обгорели долари.
Роскоу вече бе споменала губернатора, Министерството на финансите, Националната гвардия, щатската полиция, ФБР, пожарникарите от Атланта. Седем-осем солидни държавни организации щяха да търсят под лупа какво е станало в Маргрейв. И нямаше да си затварят очите. Щяха да обявят Клайнър за фалшификатор на века. Щяха да открият, че кметът е изчезнал. Щяха да разберат, че са били замесени четирима полицейски служители. ФБР щеше да търси Пикар. Интерпол щеше да се намеси заради венецуелската връзка. Натискът щеше да бъде страхотен. Цял куп държавни организации в луда надпревара за резултати. Щяха буквално да разровят градчето.
И все някой щеше да ме надуши. Аз бях чужденец, попаднал където не трябва и когато не трябва. За броени минути щяха да разберат, че съм брат на убития държавен служител, от когото е тръгнала цялата работа. Щяха да ме огледат внимателно. Някой щеше да си рече: отмъщение. После да ме бутнат зад решетките и да се хванат на работа.
Нямаше да ме осъдят. В никакъв случай. Липсваха улики. Бях внимавал на всяка стъпка. И знаех как да ги баламосам. Можеха да ме разпитват, додето пусна дълга бяла брада, и пак нямаше да изкопчат нищо. Но щяха да се опитат. До премаляване. Щяха да ме държат поне две години в Уорбъртън. Две години в
