Лий Чайлд
Място за убиване
Моят литературен агент е Дарли Андърсън от Лондон.
Редакторите ми са Дейвид Хайфил от Ню Йорк и Мариан Велманс от Лондон.
Те работиха усърдно, за да ми помогнат да пробия.
Тази книга е посветена на тях тримата с признателност за всичките им усилия, които далеч надхвърлят служебните задължения.
1
Арестуваха ме в закусвалнята на Ено. Точно по пладне. Бях поръчал яйца и кафе. Не обядвах, просто закусвах късно. Чувствах се изтощен и подгизнал след дългото ходене под проливния дъжд. Чак от магистралата до покрайнините на градчето.
Закусвалнята беше малка, но чиста и светла. Съвсем нова, изградена като вагон-ресторант. Тясна, с дълъг тезгях от едната страна и външна кухня. От другата страна покрай стената имаше сепарета. Входът се намираше точно по средата.
Седях край прозореца в едно от сепаретата и четях в нечий забравен вестник каква кампания подхващал президентът, за когото не бях гласувал предния път и не смятах да го сторя сега. Навън вече не валеше, но стъклото още бе обсипано с лъскави капки. Видях как полицейските коли нахлуха на паркинга. Караха бързо и когато заковаха на място, изпод гумите им с хрущене се разхвърча чакъл. Лампите отгоре се въртяха и мигаха. Вратите се отвориха рязко и отвътре изскочиха полицаи. По двама души от всяка, готови за стрелба. Два револвера, две пушки. Дебела работа. Един с револвер и един с пушка изтичаха отзад. Другите двама се втурнаха към вратата.
Седях си и ги гледах. Знаех какви хора има в закусвалнята. Готвачът отзад в кухнята. Две сервитьорки. Двама старци. И аз. Тази операция беше за мен. Нямаше и половин час, откакто пристигнах в града. Останалите петима вероятно живееха тук открай време. Ако някой от тях си имаше неприятности, в закусвалнята щеше да се домъкне сконфузен сержант. Щеше да се извини. И да измънка смутена покана за посещение в участъка. Значи суматохата и тежката артилерия не бяха за някого от тях. Бяха за мен. Налапах едното яйце и пъхнах пет долара под чинията. Сгънах забравения вестник на квадрат и го прибрах в джоба на сакото си. Допих кафето, като внимавах ръцете ми да са над масата.
Онзи с револвера остана на прага. Приклекна, стисна оръжието с две ръце и се прицели. В главата ми. Другият пристъпи напред. Момчетата бяха стройни, мускулести. Чисти и спретнати. Всеки ход беше по устав. От своята позиция онзи с револвера до вратата можеше да обстрелва почти цялото заведение. А пушката можеше да ме размаже от упор по цялата витрина. Обратното би било грешка. При близък бой револверът можеше и да не улучи, а един далечен изстрел с пушката откъм вратата щеше да надупчи заедно с мен полицая и старчето в съседното сепаре. Дотук действаха както трябва. Дума да няма. Предимството беше на тяхна страна. Без никакво съмнение. Тясното сепаре ме стягаше като капан. Заклещен така, не можех да сторя кой знае какво. Разперих ръце върху масата. Полицаят с пушката се приближи.
— Не мърдай! Полиция! — изрева той.
Крещеше с все сила. Разтоварваше се от напрежението и се опитваше да ме сплаши. Все уставни положения. Много шум и много ярост, за да стреснеш заподозрения. Вдигнах ръце. Полицаят с револвера тръгна към нас. Онзи с пушката пристъпи още по-напред. Първата им грешка. Ако ми се налагаше, можех да скоча и да блъсна нагоре дулото. Вероятно щеше да последва изстрел в тавана, сетне един лакът в лицето на полицая и пушката ставаше моя. Другият вече нямаше добра видимост и не би поел риска да улучи партньора си. Нещата можеха да свършат много зле за тях. Но аз просто си седях с вдигнати ръце. Онзи с пушката продължаваше да крещи и да подскача.
— На пода! — изрева той.
Бавничко се измъкнах от сепарето и протегнах китки към полицая с револвера. Нямах никакво намерение да лягам на пода. Не и за тия селски момчета, та дори и да докарат целия си участък с тежката артилерия.
Онзи с револвера се оказа сержант. Беше много спокоен. Докато пушката ме държеше на прицел, сержантът прибра револвера в кобура, откачи белезниците от колана си и ги щракна на китките ми. Втората двойка се зададе откъм кухнята. Заобиколиха тезгяха. Заеха позиции зад гърба ми. Опипаха ме. Много старателно. По изражението на сержанта разбрах, че му кимнаха. Нямах оръжие.
После двамата ме хванаха за лактите. Пушката продължаваше да ме държи на прицел. Сержантът мина отпред. Беше бял, стегнат и атлетичен. Слаб, загорял от слънцето. На моя възраст. Върху пластмасовата табелка над джобчето на ризата бе изписано името му — Бейкър. Изгледа ме от долу на горе.
— Арестуван сте по подозрение в убийство — каза той. — Имате правото да мълчите. Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас. Имате право на адвокат. Ако се окаже, че нямате средства за адвокат, ще ви бъде назначен служебен за сметка на щата Джорджия. Разбирате ли правата си?
Справяше се чудесно. Говореше ясно, без да чете от картонче. Сякаш знаеше какво означава всичко това и защо е толкова важно. За мен и за него. Не отговорих.
— Разбирате ли правата си? — повтори той.
Пак премълчах. Дългият опит ме бе научил, че най-добрата тактика е пълното мълчание. Кажеш ли нещо, може да чуят погрешно. Да сбъркат. Да го изопачат. Една дума може да те вкара в затвора. Или в гроба. Мълчанието обърква полицая. Той е длъжен да ти каже, че имаш правото да мълчиш, но ужасно се дразни, когато го използваш. Арестуваха ме по подозрение в убийство. Не бях казал нищо обаче.
— Разбирате ли правата си? — пак запита Бейкър. — Говорите ли английски?
Изглеждаше спокоен. Мълчах. Той запази присъствие на духа. Беше спокоен като човек, който знае, че страшното вече е минало. Сега щеше да ме откара в участъка, а там вече някой друг да си блъска главата с мен. Озърна се към останалите трима.
— Добре, запишете, че не казва нищо — изръмжа той. — Да вървим.
Поведоха ме към вратата. На прага се подредихме в колона. Първо Бейкър. После онзи с пушката — отстъпваше заднишком, продължавайки да се цели в мен с грамадната черна цев. На табелката му пишеше Стивънсън. Той също беше бял, среден на ръст и добре сложен. Оръжието му приличаше на водопроводна тръба. Сочеше право в корема ми. Зад мен крачеше втората двойка. Един от тях опря длан в гърба ми и ме избута през прага.
Навън жегата се засилваше. Навярно бе валяло цяла нощ и значителна част от утрото. Сега припичаше здравата и от земята се вдигаше пара. А иначе мястото сигурно беше горещо и прашно. Днес го обгръщаше онзи чудесен, опияняващ аромат на мокър асфалт под палещо обедно слънце. Докато полицаите се преподреждаха, аз обърнах лице към слънцето и дълбоко си поех дъх. За няколкото крачки до колите ме оградиха плътно от двете страни. Стивънсън продължаваше да се перчи с пушката. При първата кола той отстъпи на крачка, докато Бейкър отваряше задната врата. Натиснаха главата ми надолу. После ловък тласък с бедро отляво ме бутна вътре. Добре действаха. В такова затънтено градче едва ли имаха кой знае какъв опит. Значи бяха тренирали дълго и старателно.
Останах сам на задната седалка. От предната ме делеше дебело стъкло. Предните врати още бяха отворени. Бейкър и Стивънсън се настаниха в колата. Бейкър подкара. Стивънсън се извъртя, за да ме държи под око. Не обелваха нито дума. Другата кола ни последва. Автомобилите бяха нови. Движеха се тихо и плавно. Вътре беше прохладно и чисто. Нищо не подсказваше, че на моето място са седели съсипани и отчаяни хора.
Надникнах навън. Джорджия. Плодородни полета. Тежка и влажна червеникава пръст. Безкрайно дълги и прави редове от някакви ниски храсти из нивите. Може би фъстъци. Капризна култура, носи обаче добри пари на производителя.
Или на собственика. Дали хората тук бяха земевладелци? Или се бъхтеха за големите корпорации? Нямах представа.
Градът не беше далеч. Колата свистеше по мокрия гладък асфалт. След по-малко от километър зърнах две нови спретнати сгради, изящно разположени насред пейзажа. Полицейският участък и пожарната. Стояха уединено зад обширната морава със статуя в средата. Намирахме се в северните покрайнини на града. Приятна общинска архитектура, подкрепена от щедър бюджет. Равни асфалтирани улици, тротоари от
