собственост на мистър Клайнър. Тъй че сега ще направиш пълни самопризнания пред моя старши детектив.
Млъкна и ме огледа от глава до пети. Сякаш все още се чудеше къде ме е виждал. Или може би чакаше отговор. Не го получи и вирна към мен дебелия си показалец.
— После отиваш в затвора. След това на електрическия стол. А накрая ще дойда да ти се издрискам на скапания гроб.
Той измъкна туловището си от креслото и се загледа настрани. Сетне добави:
— Бих се заел лично с тая работа. Само че съм зает човек.
Тромаво заобиколи бюрото. Аз стоях между него и вратата. На минаване покрай мен той спря. Безформеният му нос беше точно срещу средното копче на палтото ми. Продължаваше да ме гледа, сякаш нещо го озадачаваше.
— Виждал съм те и преди — рече той. — Къде?
Озърна се към Бейкър, после към Стивънсън. Сякаш изчакваше да запомнят какво казва и защо точно го казва.
— Виждал съм го и преди — повтори той.
Началникът затръшна вратата и аз останах да чакам с двете ченгета, докато дойде старшият детектив. Висок, чернокож, сравнително млад, но вече с прошарена оредяла коса. Тъкмо колкото да му придаде изискан вид. Енергичен и самоуверен. Облечен в елегантен старомоден костюм от туид. Обувките — лъснати до блясък. Изглеждаше точно както се полага на старши детектив. Даде знак на Бейкър и Стивънсън да излязат. Затвори вратата след тях. Седна зад бюрото и кимна към отсрещния стол.
Отвори чекмеджето, порови из него и измъкна касетофон. Вдигна го високо, за да изтегли усуканите кабели. Включи захранването и микрофона. Зареди касета. Натисна бутона за запис и почука с нокът по микрофона. Изключи и пренави касетата обратно. Натисна другия бутон. Чу изтракването. Кимна. Пак пренави и включи на запис. Аз седях и го гледах.
За момент настана тишина. Чуваше се само леко бръмчене — може би климатикът, лампите или компютър в съседната стая. Или пък беше от касетофона, който бавно въртеше лентата. Чувах и ленивото тракане на старинния часовник. Този звук беше изпълнен с търпение, сякаш възнамеряваше да продължава до безкрайност, каквото и да сторя. После детективът изпъна плещи и ме погледна втренчено. Събра връхчетата на пръстите си, както умеят да правят високите елегантни хора.
— И тъй — каза той. — Имаме да изясним няколко въпроса, нали?
Имаше плътен глас. Като далечна гръмотевица. Без следа от южняшки акцент. По костюма и маниера на говорене приличаше на бостънски банкер, само дето беше чернокож.
— Казвам се Финли — продължи той. — Имам чин капитан. Ръководя детективския отдел на управлението. Доколкото знам, при арестуването са ви съобщили какви права имате. Но не сте потвърдили, че ги разбирате. Преди да продължим, трябва да изясним тази дребна подробност.
Отказах се от сравнението с банкер. По-скоро приличаше на харвардски възпитаник.
— Разбирам правата си — казах аз.
Той кимна.
— Добре. Радвам се. Къде ви е адвокатът?
— Не ми трябва адвокат — отвърнах аз.
— Обвинен сте в убийство. Нуждаете се от адвокат. Знаете, че можем да ви го осигурим. Безплатно. Искате ли да ви намерим адвокат?
— Не, не ми трябва адвокат — повторих аз.
Финли замислено ме огледа над връхчетата на пръстите си.
— Добре — каза той. — Но ще трябва да подпишете декларация. Нали разбирате, че сме ви посъветвали да си вземете адвокат и сме обещали да го осигурим безплатно, но вие категорично отказвате.
— Добре — кимнах аз.
Той измъкна от чекмеджето формуляр и погледна часовника си, за да попълни часа и датата. После бутна листа към мен. На мястото, където трябваше да се подпиша, бе отпечатан голям кръст. Финли ми подаде писалка. Подписах и върнах формуляра. Той го огледа. След това го прибра в кожена папка и каза:
— Подписът е нечетлив. Поради това нека започнем за протокола с вашето име, адрес и рождена дата.
Отново настана тишина. Огледах го. Личеше, че е упорит. Беше на около четирийсет и пет години. Ако си чернокож и живееш в Джорджия, трябва да бъдеш много упорит, за да станеш старши детектив на такава възраст. Нямаше смисъл да го разтакавам. Въздъхнах и казах:
— Името ми е Джак Ричър. Нямам адрес.
Той записа отговора. Не че имаше кой знае какво за записване. Казах му и кога съм роден.
— Добре, мистър Ричър — продължи Финли. — Както казах, имаме доста неизяснени въпроси. Прегледах личните ви вещи. Не носите никакви документи. Нито шофьорска книжка, нито кредитни карти — нищичко. Казвате, че нямате и адрес. Естествено е да се запитам: що за човек сте? — Явно не чакаше отговор, защото веднага изстреля: — Кой беше онзи с бръснатата глава?
Не отговорих. Гледах големия часовник и чаках кога ще мръдне минутната стрелка.
— Разкажете какво се случи — настоя той.
Нямах представа какво се е случило. Ни най-малка представа. Нещо бе станало с някого, но не и с мен. Продължих да седя мълчаливо.
— Какво означава плурибус? — запита Финли.
Погледнах го, свих рамене и подхвърлих:
— Да не е от девиза на Съединените щати? „E Pluribus Unum“. Утвърден от Втория континентален конгрес през 1776 година, нали така беше?
Той изпъшка. Продължих да го гледам. Реших, че ако му задам въпрос, може и да отговори.
— Какво толкова е станало? — запитах аз.
Пак мълчание. Този път той се вторачи в мен. Усетих, че се колебае дали да отговори и как точно.
— Какво е станало? — повторих аз.
Той се облегна назад и отново събра пръсти.
— Знаете какво е станало. Убийство. С някои много тревожни подробности. Жертвата беше намерена тази сутрин в склада на Клайнър. В северния край на областното шосе, близо до отклонението от магистралата. Свидетел е видял висок мъж да се отдалечава от мястото. Малко след осем сутринта. Описание: много висок бял мъж с дълго черно палто, светла коса, без шапка и без багаж.
Тишина. Аз съм бял. Много висок. Със светла коса. Седях пред детектива, облечен с дълго черно палто. Нямах нито шапка, нито багаж. Тази сутрин бях вървял по шосето почти четири часа. От осем докъм дванайсет без четвърт.
— Колко е дълго областното шосе? — запитах аз. — От магистралата до града.
Финли се замисли.
— Трябва да са към двайсет километра.
— Точно така — казах аз. — Извървях целия този път от магистралата до града. Сигурно доста хора са ме видели. Това не означава, че съм сторил каквото и да било.
Той мълчеше. Взе да ми става интересно.
— Ваш ли е районът? — запитах аз. — Чак до магистралата?
— Да, наш е — каза той. — Няма съмнение в чия юрисдикция се намира. Тъй че не търсете вратички, мистър Ричър. Градският район се простира на двайсет километра, чак до магистралата. Не се съмнявайте, аз отговарям за онзи склад.
Изчака. Кимнах и той продължи:
— Клайнър го построи преди пет години. Чували ли сте за Клайнър?
Поклатих глава.
— Откъде да съм го чувал? За пръв път стъпвам тук.
— По тия места той е голяма клечка — рече Финли. — Върти солидна дейност и плаща доста данъци.
