Общината печели от него приличен доход, а проблеми никакви, защото складът е извън града. Затова гледаме да му го пазим. Но сега там е извършено убийство и чакам от вас обяснения.
Човекът просто си вършеше работата, само че губеше моето време.
— Добре, Финли — казах аз. — Ще направя изявление и ще опиша до най-малки подробности какво съм вършил, откакто навлязох в района на скапания ви град до момента, когато ме грабнаха насред закуската. Ако откриете нещо нередно, готов съм да ви закача медал. Защото не съм сторил нищо, освен че трамбовах под поройния дъжд почти четири часа — всичките тия гадни двайсет километра.
От шест месеца насам не бях говорил толкова дълго. Финли седеше и ме гледаше. Усещах го как се бори с основния проблем на всеки детектив. Инстинктът му подсказваше, че не съм онзи, когото търси. Аз обаче седях пред него. Какво да прави сега? Оставих го да разсъждава. Изчаквах подходящ момент, за да го разколебая още малко. Смятах да кажа нещо в смисъл, че истинският убиец още броди на свобода, докато той си прахосва времето с мен. Той обаче нападна пръв. В погрешна посока.
— Никакви изявления. Аз задавам въпроси, вие отговаряте. Значи сте Джак Ричър, и толкоз. Без адрес. Без документи. Да не сте скитник?
Въздъхнах. Днес беше петък. Големият часовник показваше, че денят отминава. Тоя Финли се канеше да ме разпитва до премаляване. Предстоеше ми да прекарам почивните дни в затвора. Сигурно щяха да ме пуснат в понеделник.
— Не съм скитник, Финли — казах аз. — Бездомник съм. Има голяма разлика.
Той бавно поклати глава.
— Не ми се прави на хитър, Ричър. Здравата си загазил. Кофти неща са станали на онова място. Свидетелят те е видял да се отдалечаваш. Ти си пришълец, без документи и без причина да бъдеш тук. Тъй че не ми се прави на хитър.
Продължаваше да си върши работата, но и да ми губи времето.
— Не съм се отдалечавал от местопрестъплението — казах аз. — Просто си вървях по пътя, дявол да го вземе. Има разлика, нали? Когато напуска местопрестъпление, човек бяга и се прикрива, а не крачи безгрижно. Престъпление ли е да си вървиш по пътя? Хората го вършат всеки ден, по дяволите, нали така?
Финли се приведе напред и поклати глава.
— Не — каза той. — Откакто съществува автомобилът, никой не е вървял пеш по този път. И тъй, защо нямаш адрес? Откъде си? Отговаряй на въпросите, че да приключваме.
— Добре, Финли, дай да приключим — рекох аз. — Нямам адрес, защото не живея никъде. Един ден може да се заселя някъде. Тогава ще имам адрес и ще ти пратя картичка, та да си я сложиш в проклетата адресна книга, щом толкова те вълнува.
Финли се втренчи в мен и обмисли как да продължи. Избра търпеливия подход. Търпелив, но упорит. Да покаже, че е непоклатим.
— Откъде идваш? — запита той. — Какъв е последният ти адрес?
— Какво точно искаш да знаеш, като питаш откъде съм? — отвърнах аз.
Финли прехапа устни. Започвах да му лазя по нервите. Но той запази спокойствие. Към търпението добави хладен сарказъм.
— Добре. Ти не разбираш въпроса, затова нека се опитам да го разясня. Искам да знам къде си роден или къде си живял през онзи преобладаващ период от своя живот, който инстинктивно смяташ за най-важен в обществено или културно отношение.
Гледах го, без да отговоря.
— Ще ти дам пример — каза той. — Лично аз съм роден в Бостън, учих в Бостън и след това работих двайсет години в Бостън, затова, бих казал, и ти навярно ще се съгласиш, че съм от Бостън.
Прав бях. Харвардски възпитаник. Харвардски възпитаник, който губи търпение.
— Добре — казах аз. — Ти зададе въпросите. Ще отговоря. Но първо искам да ти кажа нещо. Не съм онзи, когото търсиш. До понеделник ще разбереш, че не съм. Затова направи си една услуга. Не прекратявай издирването.
Финли едва удържа усмивката си. Бавно кимна.
— Оценявам съвета ти. И дълбоката загриженост за моята кариера.
— Моля — отвърнах аз.
— Продължавай.
— Добре. Според твоето мъдро определение излиза, че аз не съм отникъде. Идвам от един необятен град, наречен Военна база. Роден съм в американска военна база в Западен Берлин. Баща ми беше морски пехотинец, а майка ми французойка, с която се запознал в Холандия. Оженили се в Корея.
Финли кимна. Записа си нещо.
— Бях войнишко дете — продължих аз. — Изкарай списък на американските военни бази по цял свят, и ще имаш адресите ми. Докато завърша гимназия, учих в двайсетина различни страни, а после изкарах четири години в Уест Пойнт.
— Продължавай.
— Останах в армията. Военен полицай. И пак обиколих всички ония бази. А после, Финли, след като трийсет и шест години бях най-напред офицерско хлапе, а след това сам станах офицер, изведнъж се оказа, че вече нямаме нужда от толкоз голяма армия, понеже руснаците опънали петалата. Ура, преминаваме на мирновременен режим. Което за теб означава просто, че данъците ти ще се харчат за нещо друго, мен обаче ме прави безработен военен полицай на трийсет и шест години, принуден да слуша как го обвинява в скитничество някаква цивилна гнида, дето и пет минути не би изтраяла в онзи ад, през който съм минал.
Той се позамисли. Но не изглеждаше впечатлен.
— Продължавай.
Свих рамене.
— Сега просто я карам по течението. След време може да си намеря някаква цел, може и да не намеря. Може да се заселя някъде или пък ще продължа да скитам. Но поне засега нищо не търся.
Той кимна. Надраска още нещо.
— Кога напусна армията?
— Преди шест месеца — казах аз. — През април.
— Работил ли си някъде през тези шест месеца?
— Майтапиш ли се? Кога си търсил работа за последен път?
— През април — присмехулно отвърна той. — Преди шест месеца.
— Е, голям късмет си извадил, Финли.
Не се сещах какво повече да кажа. Финли продължаваше да ме гледа.
— От какво се издържаш? — запита той. — Какъв чин имаше?
— Майор. Преди да ти бият шута, получаваш обезщетение. Още не съм изхарчил и половината. Гледам да пестя, нали разбираш?
Този път мълчахме по-дълго. Финли потропваше с опакото на химикалката.
— Да поговорим за последните двайсет и четири часа — рече той накрая.
Въздъхнах. Идваше най-неприятното.
— Пристигнах с автобус на „Грейхаунд“. Слязох при отклонението. В осем тази сутрин. Вървях пеш до града, пристигнах в закусвалнята, поръчах и тъкмо започвах да ям, когато вашите момчета нахълтаха и ме грабнаха.
— Имаш ли работа тук? — запита той.
Поклатих глава.
— Безработен съм. Нямам работа където и да било.
Той записа отговора и продължи:
— Откъде хвана автобуса?
— От Тампа. Потегли точно в полунощ.
— Тампа във Флорида ли?
Кимнах. Той издърпа другото чекмедже. Извади разписание на „Грейхаунд“. Разгърна го и плъзна по страницата дълъг кафяв пръст. Беше много старателен детектив. Погледна ме и каза:
