— Това е експресен автобус. Направо за Атланта. Пристига там в девет сутринта. Не спира тук.
Кимнах.
— Аз помолих шофьора да спре. Той рече, че не е разрешено, обаче склони. Спря и изчака да сляза.
— Бил ли си тук друг път? — запита Финли.
Поклатих глава.
— Роднини ли имаш?
— Не и по тези места.
— А изобщо имаш ли някъде роднини?
— Брат ми е във Вашингтон — казах аз. — Работи в Министерството на финансите.
— Имаш ли приятели в Джорджия?
— Не.
Финли записа всичко. После настана дълго мълчание. Бях сигурен какъв ще е следващият въпрос.
— Тогава защо? — запита той. — Защо си слязъл от автобуса насред път и си бъхтил двайсет километра под дъжда до едно градче, в което нямаш абсолютно никаква работа?
Това беше въпросът убиец. Финли го надуши веднага. Един прокурор също не би го изпуснал. А аз нямах свестен отговор.
— Какво да ти кажа? Просто така ми хрумна. Чувствах се неспокоен. Все някъде трябва да бъда, нали така?
— Но защо точно тук? — настоя той.
— Не знам — казах аз. — Човекът до мен имаше пътна карта и по нея избрах градчето. Исках да се отдалеча от големите пътища. Мислех евентуално да заобиколя на запад, към Мексиканския залив.
— Избрал си градчето? — повтори Финли. — Я не ме будалкай. Как може да го избереш? Та то е само название. Точка на картата и нищо повече. Трябва да си имал причина.
Кимнах.
— Мислех да поразпитам за Блейк Слепеца.
— Кой, по дяволите, е Блейк Слепеца? — запита Финли.
Виждах го как светкавично анализира възможните варианти като шахматен компютър. Дали Блейк Слепеца ми е приятел, враг, съучастник, помощник, подстрекател, кредитор, длъжник или следваща жертва?
— Блейк Слепеца е бил китарист — обясних аз. — Починал преди шейсет години, може и да са го убили. Брат ми купил плоча с негови изпълнения, на обложката пишело, че е станало тук, в Маргрейв. Писа ми за това. Тая пролет минавал на два пъти оттук по някаква работа. Реших да дойда и да поразпитам.
Финли ме гледаше безучастно. Сигурно му звучеше като изсмукано от пръстите. Във всеки случай, ако бях на негово място, точно така щеше да ми звучи.
— Значи си дошъл да търсиш някакъв китарист? Китарист, умрял преди шейсет години. Защо? Ти свириш ли на китара?
— Не — казах аз.
— Как получи писмо от брат си? — запита той. — Нали нямаш адрес?
— Беше писал до поделението — обясних аз. — Те препращат пощата ми в банката, където вложих парите от обезщетението. Когато тегля пари с телеграфен запис, получавам си и писмата.
Финли поклати глава. Записа нещо.
— Значи нощният автобус на „Грейхаунд“ от Тампа, така ли?
Кимнах.
— Пазиш ли си билета? — запита той.
— Сигурно е в торбата — казах аз. Спомнях си как Бейкър прибра всичките ми вещи в плика, а Стивънсън го надписа.
— Мислиш ли, че шофьорът те е запомнил?
— Може би. Все пак спря извънредно. По моя молба.
Чувствах се като страничен наблюдател. Положението ставаше все по-абстрактно. Предишната ми работа не се различаваше особено от тази на Финли. Имах странното чувство, че двамата с него обсъждаме някакъв страничен случай. Като колеги, които разчепкват заплетен казус.
— Защо не работиш? — запита Финли.
Свих рамене. Помъчих се да обясня.
— Защото не ми се работи. Работих тринайсет години и виж докъде стигнах. Мисля, че опитах да върша каквото ми казват, но всичко отиде по дяволите. Сега ще опитам както аз си знам.
Финли седеше и ме гледаше.
— Имал ли си неприятности в армията? — запита той.
— Не повече, отколкото ти в Бостън — отвърнах аз.
Той трепна.
— Какво искаш да кажеш?
— Изкарал си в Бостън двайсет години. Сам ми го каза, Финли. Тогава какво търсиш в това затрито градче? Трябва вече да си пенсионер и да ходиш за риба. Нейде в Кейп Код или където ти душа иска. Какво е станало?
— Това си е моя работа, мистър Ричър — рече той. — Отговаряйте на въпросите.
Свих рамене.
— Питай армията.
— Ще я питам — каза той. — Хич не се и съмнявай. Да не са те изхвърлили дисциплинарно?
— Ако беше така, щяха ли да ми дадат обезщетение?
— Откъде да знам, може да не са ти дали пукната пара. Живееш като най-долен скитник. Уволниха ли те дисциплинарно? Да или не?
— Естествено, че не — рекох аз.
Той пак си записа. Замисли се.
— Как се почувства, когато те уволниха?
Аз също се замислих и вдигнах рамене.
— Никак не се почувствах. Бях в армията, вече не съм.
— Не се ли чувстваш огорчен? — запита Финли. — Изоставен?
— Не — рекох аз. — Трябва ли?
— Изобщо ли нямаш проблеми? — настоя той, сякаш трябваше непременно да имам.
Искаше ми се да му дам някакъв отговор. Но не ми хрумваше нищо. Служех в армията още от първия си ден на този свят. Сега бях навън. И се чувствах чудесно. Чувствах се свободен. Като че цял живот съм имал леко главоболие. И не съм го забелязвал, преди да изчезне. Единственият ми проблем беше как да си изкарвам насъщния. А това е сложна задача да се издържаш, без да загубиш свободата си. За шест месеца не бях припечелил нито цент. Там ми беше проблемът. Но нямах намерение да го споделям с Финли. Той би сметнал това за мотив. Би допуснал, че съм решил да си подсигуря волен живот, като ограбвам разни хора. По складовете. И после да ги убивам.
— Ами преходът май трудно се превъзмогва — казах аз. — Особено ако живееш тъй още от малък.
Финли кимна. Обмисли отговора.
— Защо точно теб уволниха? Сам ли поиска?
— Не се пиша доброволец за нищо — рекох аз. — Първо правило на войника.
Ново мълчание.
— Имаше ли някаква специалност? — запита той. — В армията.
— Най-напред обща служба — казах аз. — Такава е системата. После пет години охранявах секретната секция. А през последните шест години се занимавах с друго.
Оставих го да попита.
— С какво? — заинтересува се той.
— С разследване на убийства.
Финли се облегна назад. Изсумтя. Отново събра пръсти. Огледа ме и въздъхна. Приведе се. Посочи ме с пръст.
