Първият изстрел е даден отблизо в лявото слепоочие, вторият от упор зад лявото ухо. Очевидно куршумите са били с мек връх, защото на излизане са раздробили цялото му лице. Дъждът е отмил барутните следи, но формата на изгарянията подсказва заглушител. Смъртта вероятно е настъпила след първия изстрел. Куршумите са изчезнали. Гилзите също.
— Къде е пистолетът, Ричър? — запита Финли.
Погледнах го и направих гримаса. Не казах нищо.
— Смъртта е настъпила в периода от единайсет и половина до един след полунощ — продължи Бейкър. — Трупът не е бил там в единайсет и половина, когато приключва смяната на пазача. Човекът е сигурен в това. Другият пазач открил мъртвеца, когато дошъл да отключи портата. Около осем сутринта. Видял те да се отдалечаваш и ни позвъни.
— Кой беше този човек, Ричър? — повтори Финли.
Не му обърнах внимание и продължих да гледам Бейкър.
— Защо смятате, че е станало преди един? — запитах на свой ред.
— Защото точно тогава заваля — отвърна Бейкър. — Земята под трупа беше съвсем суха. Значи е бил там, преди да завали. Според доктора трябва да са го застреляли около полунощ.
Кимнах. Усмихнах се и на двамата. Времето на смъртта беше в моя полза.
— Кажи ни какво стана после — тихо изрече Финли.
Погледнах го и свих рамене.
— Ти ми кажи. Не съм бил тук. До полунощ бях в Тампа.
Бейкър се приведе и измъкна от папката нов лист.
— Станало е това, че си откачил — каза той. — Полудял си.
Поклатих глава и повторих:
— В полунощ не съм бил тук. Качвах се на автобуса в Тампа. Нямаше от какво да откача.
Двамата не реагираха. Изглеждаха ужасно мрачни.
— Първият изстрел го е убил — каза Бейкър. — После си го прострелял пак, след това си обезумял и си ритал трупа, додето стане на пихтия. След смъртта са нанесени жестоки телесни повреди. Застрелял си го, а сетне си се опитал да го направиш на парчета. Ритал си мъртвеца къде ли не. Обзело те е безумие. После си се успокоил и си опитал да скриеш трупа под кашона.
Дълго мълчах и накрая запитах:
— Значи телесни повреди след смъртта?
Бейкър кимна.
— Ужасни. Все едно, че го е прегазил камион. Здрава кост не е останала. Но според доктора онзи вече е бил мъртъв. Бога ми, Ричър, ти си направо побъркан.
— Кой беше този човек? — запита Финли за трети път.
Гледах го мълчаливо. Бейкър имаше право. Работата ставаше смахната. Много смахната. Откачените убийци са неприятен народ. Има обаче и още по-неприятни от тях — онези, дето се разбесняват над мъртвите. Срещал бях подобни случаи. И никак не ми се искаше пак да ги срещна. Но както ми го описваха, звучеше съвсем нелепо.
— Как се срещна с човека? — запита Финли.
Не отговорих, само продължих да го гледам.
— Какво означава плурибус? — запита той.
Мълчаливо свих рамене.
— Кой беше този човек, Ричър?
— Не съм бил тук — казах аз. — Нищо не знам.
Финли помълча, после изведнъж изтърси:
— Кажи си телефонния номер.
Погледнах го тъй, сякаш бе откачил.
— По дяволите, какви ги дрънкаш, Финли? Нямам телефон. Не чу ли какво ти говорих досега? Нямам адрес, значи и телефон нямам.
— Говоря за мобифона — рече той.
— Какъв мобифон? Нямам такова нещо.
Обзе ме страх. Бяха ме нарочили за убиец. Смахнат бездомен наемник с мобифон, който обикаля от място на място и убива. После се нахвърля с ритници върху труповете. Обажда се на някаква тайна организация, за да узнае следващата жертва. И продължава по пътя.
Финли се приведе напред. Побутна към мен някакво листче. Беше откъснато парче от компютърна лента. Не много старо. Леко излъскано и протрито. Хартията овехтява така, след като престои в нечий джоб около месец. Върху листчето бе отпечатана и подчертана една дума. Плурибус. Под нея имаше телефонен номер. Огледах хартийката. Без да я докосвам. Не исках после да се разправяме за отпечатъци.
— Твой ли е този номер? — запита Финли.
— Нямам телефон — повторих аз. — Снощи не бях тук. Колкото повече се заяждаш с мен, толкова повече време губиш, Финли.
— Номерът е на мобифон — каза той. — Знаем това. Обслужван от централа в Атланта. Но до понеделник няма как да открием на кого принадлежи. Затова питаме теб. По-добре си признай, Ричър.
Пак погледнах листчето и запитах:
— Къде го намерихте?
Финли обмисли въпроса. Реши да отговори.
— Беше в обувката на жертвата ти. Сгънато и скрито.
Дълго мълчах. Бях изплашен. Чувствах се като герой от детска книга, който пропада в яма. Озовава се в странен свят, където всичко е непознато и налудничаво. Като Алиса в Страната на чудесата. Тя ли беше пропаднала в яма? Или беше слязла от автобус където не трябва?
Седях в скъпа, изискана канцелария. Такива не се срещат често и в швейцарските банки. До мен имаше двама полицаи. Интелигентни и опитни. Общо сигурно им се събираха към трийсет години трудов стаж. Свестен участък, способни хора. Плюс добро финансиране. Вярно, имаха слабо звено — онзи тъпанар, шефът Морисън, — отдавна обаче не бях виждал толкова добре организирана работа. Само че всички търчаха презглава към задънена улица. Май твърдо вярваха, че земята е плоска. Че необятното небе на Джорджия всъщност е похлупак, плътно прилепнал за хоризонта. Само аз знаех, че земята е кръгла.
— Две неща — казах аз. — Човекът е прострелян в главата отблизо с автоматично оръжие със заглушител. Първият изстрел го поваля. Вторият е за всеки случай. Гилзите липсват. Какво мислите за това? Като професионалисти?
Финли не каза нищо. Главният заподозрян обсъждаше случая с него като колега. В ролята си на следовател не можеше да позволи подобно нещо. Трябваше да ме прекъсне. Но искаше да чуе. Усещах го как се двоуми. Седеше съвършено неподвижно, но мислите му се мятаха като котета в чувал.
— Продължавай — рече той най-сетне. Важно, като че ми правеше кой знае каква услуга.
— Това е екзекуция, Финли — казах аз. — Не кражба или сбиване. Хладнокръвно и безучастно убийство. Не са оставени улики. Значи после някой умник е лазил с фенерче наоколо, за да дири две малокалибрени гилзи.
— Продължавай — повтори Финли.
— Изстрел отблизо в лявото слепоочие. Убитият може би е седял в кола. Стрелецът разговаря с него и вдига пистолета. „Бам.“ Привежда се и стреля повторно. После прибира гилзите и си тръгва.
— Как така си тръгва? — трепна Финли. — Ами останалото? Да не мислиш, че са били двама?
Поклатих глава.
— Били са трима. Ясно е като бял ден, нали?
— Защо трима? — запита той.
— На практика минимумът е двама, не мислиш ли? — рекох аз. — Как е пристигнал убитият в склада? С кола, прав ли съм? Много е далеч за ходене пеш. Тогава къде е колата? Убиецът също не е вървял пеш. Значи излиза, че са били най-малко двама. Пристигат заедно, а си тръгват отделно, като единият кара колата на жертвата.
— Обаче? — подкани ме Финли.
