Връзката се прекъсна и сигналът отново изпълни кабинета. Финли остави слушалката. Облегна се назад и забоде поглед в тавана. После си заговори сам:
— Мамка му! Значи тук, в града. Кой е тоя Пол Хъбъл, по дяволите?
— Не го ли познаваш? — обадих се аз.
Той ме изгледа малко печално. Сякаш бе забравил, че съм в кабинета.
— Работя тук едва от шест месеца. Не съм опознал всички в града.
Той се приведе напред и натисна бутона на интеркома върху разкошното бюро. Отново повика Бейкър.
— Чувал ли си за някакъв тип на име Хъбъл? — запита Финли. — Пол Хъбъл, живее тук, в града, на Бекман Драйв двайсет и пет.
— Пол Хъбъл? — повтори Бейкър. — Ами да. Тук живее, както сам казваш, от местните е. Семеен. Стивънсън го познава, май се падат роднини по женска линия. Мисля, че са приятели. Ходят заедно на боулинг. Хъбъл е банкер. Нали разбираш, финансист от големите риби. Работи в Атланта, в някоя от големите банки. Виждам го от време на време.
Финли го погледна и рече:
— Той е онзи с номера.
— Хъбъл ли? — сепна се Бейкър. — Тук, в Маргрейв? Ама че работа!
Финли пак се обърна към мен.
— Сигурно ще речеш, че изобщо не си го чувал.
— Изобщо не съм го чувал — потвърдих аз.
Беше готов да ме изяде с поглед. Завъртя се към Бейкър.
— Най-добре иди да го докараш тоя Хъбъл. Бекман Драйв двайсет и пет. Бог знае какво общо има с цялата работа, ама ще трябва да поговорим с него. Обаче карай по-кротко, нали разбираш, сигурно е почтен човек.
Пак ми се озъби и напусна кабинета. Затръшна масивната врата. Бейкър се пресегна и изключи касетофона. Изведе ме от кабинета. Обратно към килията. Влязох. Той ме последва и свали белезниците. Закачи ги на колана си. Отстъпи назад и затвори вратата. Заключи. Електрическите резета щракнаха и се наместиха. Бейкър си тръгна.
— Хей, Бейкър — подвикнах аз.
Той се обърна и направи няколко крачки назад. Гледаше ме безизразно. Май не му се харесвах.
— Искам нещо за ядене — казах аз. — И кафе.
— Ще ядеш в щатския затвор — рече той. — Автобусът пристига в шест.
И се отдалечи. Трябваше да доведе онзи Хъбъл. Щеше да му се мазни. Да го покани най-смирено да дойде в участъка, където Финли щеше да е любезен и кротък. Докато аз киснех в килията, Финли щеше учтиво да разпитва Хъбъл как телефонният му номер е попаднал в обувката на мъртвец.
Палтото ми още лежеше смачкано на пода. Изтръсках го и се наметнах. Пак ми ставаше студено. Пъхнах ръце в джобовете си. Облегнах се на решетките и отново се опитах да почета вестника, колкото да минава времето. Но нищо не ми влизаше в главата. Мислех за онзи, който е гледал как партньорът му застрелва човек. Който се е нахвърлил с ритници по агонизиращото тяло. И то с такава свирепа сила, че да натроши вече мъртвите кости. Стоях и си мислех за неща, с които доскоро вярвах, че съм приключил веднъж завинаги. Никак не ми се мислеше за тях. Затова хвърлих вестника на мокета и се опитах да мисля за нещо друго.
Открих, че ако се притисна в ъгъла на килията, мога да виждам цялата открита канцелария. Отвъд бариерата можех да виждам дори остъклената врата и улицата зад нея. Навън следобедът изглеждаше слънчев и топъл. Градчето отново ми се стори сухо и прашно. Дъждът бе отминал. А вътре беше хладно и някак безжизнено под светлината на луминесцентните лампи. Дежурният сержант седеше на табуретка. Тракаше нещо на компютъра. Сигурно попълваше данни. Виждах какво има под преградата — разни неща, дето не са за гледане. Отделения със спретнати купчинки документи и папки. Флакони с нервнопаралитичен газ. Пушка. Алармени бутони. Малко по-нататък работеше жената, която ми взе отпечатъци. И тя на компютър. В участъка беше тихо, но го усещах как тръпне от напрегнатото разследване.
4
Хората харчат за уредби хиляди долари, понякога десетки хиляди. В Щатите има специална индустрия, която е докарала стерео апаратурата до невъобразими стандарти. Усилватели, струващи повече от къща. Тонколони, по-високи от мен. Кабели като градински маркучи. Някои момчета в армията имаха подобни чудесии. Слушал съм ги из базите тук-там по света. Великолепно. Момчетата обаче си хвърляха парите на вятъра. Защото най-добрата уредба на света е безплатна. Намира се в черепа. Свири толкова чисто, колкото искаш. И точно толкова мощно, колкото трябва.
Подпирах се в ъгъла и мислено слушах едно парче на Боби Бланд. Той ми е стар любимец. Затова го надувах до дупка. Парчето се казваше „По-нататък по пътя“. Боби Бланд пее в сол мажор. Тая тоналност създава странно, слънчево, весело настроение. Премахва жлъчното високомерие на песента. Превръща я в жалба, предсказание, утеха. Дава точно това, което очакваш от истинския блус. Спокойният сол мажор прави песента едва ли не сладникава. Без капка злоба.
Точно тогава обаче зърнах дебелия шеф. Морисън мина покрай килиите и се запъти към кабинета в дъното. Тъкмо за началото на третия куплет. Моментално превключих на ми бемол. Мрачна и заплашителна тоналност. Звук на истински блус. Зарязах кроткия Боби Бланд. Трябваше ми по-груб глас. Нещо по-злобно. Музикално, ала прегракнало от цигари и уиски. Може би Дивия Чайлд Бътлър. Човек, с когото е по-добре да си нямаш работа. Надух музиката в главата си още по-мощно, за да го чуя как ще пропее, че нейде нататък по пътя жънеш каквото си сял.
Морисън бе излъгал за снощи. Нямаше как да ме е видял в полунощ. Отначало бях готов да допусна, че е сбъркал. Може да бе зърнал човек, който прилича на мен. Но така му давах възможност да се измъкне. А в момента не ми се щеше да му дам каквото и да било освен един по зъбите. Да му размажа тлъстия нос по цялата физиономия. Затворих очи. Двамата с Дивия Чайлд Бътлър обещахме, че и това ще стане. Нейде нататък по пътя.
Отворих очи и изключих музиката в главата си. От другата страна на решетките стоеше жената в униформа. Връщаше се откъм кафеварката.
— Да ти предложа ли чаша кафе? — запита тя.
— Чудесно — рекох аз. — Черно, без захар и сметана.
Тя остави чашата си на най-близкото бюро и се върна към кафеварката. Наля от каната и се върна. Добре изглеждаше. Около трийсетгодишна, чернокоса, не много висока. Малко над среден ръст. В нея имаше нещо жизнено. При първата ни среща то се бе проявило под формата на грубовато съчувствие. Почти професионална черта. Сега ми се струваше по-естествена. И сигурно беше точно така. Правилата на тлъстия шеф едва ли й разрешаваха да носи кафе на престъпника. Тъкмо затова я харесах.
Тя ми подаде чашата през решетките. Отблизо изглеждаше още по-добре. Приятен аромат. Не си го спомнях от предния път. Тогава ми бе заприличала на сестра в зъболекарски кабинет. Ако всички сестри бяха такива, щях по-често да ходя на зъболекар. Поех чашата. С радост. Бях жаден, а кафето ми е любимото питие. Падне ли ми, заприличвам на алкохолик с шише водка. Отпих малко. Добро кафе. Вдигнах пластмасовата чаша като за тост и рекох:
— Благодаря.
— Моля — отвърна тя и се усмихна. Не само с устните, но и с очите. Аз също се усмихнах. Очите й бяха като дългоочакван слънчев лъч в мрачен ден.
— Значи мислиш, че не съм го направил? — попитах аз.
Тя взе чашата си от бюрото и отвърна:
— Да не смяташ, че нося кафе само на невинните?
— Знам ли, до тях може и да не припарваш.
— Знам, че нямаш вина за нещо сериозно — рече тя.
