Финли ме погледна и поклати глава.
— Бъркаш. Не му вярвам. Били са трима. Сам ми го доказа. Кой от тях ще е Хъбъл? Не ми прилича на лудия. Няма чак толкова сила. В ролята на тъпака също не го виждам.
И, за бога, определено не е убиецът. Такъв като него и камион не би уцелил.
Кимнах. Като партньор на Финли. Все едно, че заедно си блъскахме главите.
— Засега няма как, трябва да го бутна на топло — продължи той. — Друго не ми остава. Призна си, описа го правдоподобно. Но личи като бял ден, че признанието е скърпено.
Пак кимнах. Усещах, че се задава още нещо.
Финли ме погледна. Съвсем спокойно.
— В полунощ не е и помирисвал склада — каза той. — Бил на рожден ден при някакви старци. Семейно тържество. Съседи. Пристигнал там снощи около осем. Пеш, заедно с жена си. Стояли до към два след полунощ. Поне двайсет души са ги видели да пристигат и още толкова ще потвърдят кога са си тръгнали. Откарал ги зетят на снаха му. По това време вече валеше, та не искали да се мокрят.
— Продължавай, Финли — рекох аз. — Кажи го докрай.
— Знаеш ли кой е зет на снаха му? — запита той. — Дето го откарал в два след полунощ, та да не се намокри. Полицай Стивънсън.
5
Финли се облегна назад. Дългите му ръце бяха все тъй скръстени зад тила. Висок, елегантен мъж. Харвардски възпитаник. Културен. Опитен. И ето, че ме пращаше в затвора за нещо, което не бях извършил. Изведнъж той се поизправи. Разпери ръце върху бюрото с дланите нагоре.
— Съжалявам, Ричър.
— Съжаляваш значи? — рекох аз. — Пращаш в затвора двама невинни и ми се правиш на опечален.
Той сви рамене. Май не му беше весело.
— Тъй го иска началникът. Разправя, че работата е в кърпа вързана. Затваряме до понеделник. А пък тук става каквото той каже, разбираш ли?
— Сигурно се майтапиш — казах аз. — Ами че той е пълен гад. Да нарече Стивънсън лъжец. Своя собствен човек!
— Не е точно така — възрази Финли. — Казва, че може да е било заговор, нали разбираш, Хъбъл може и да не е бил там, но да те е наел за мръсната работа. Заговор излиза, нали така? Смята, че Хъбъл е прекалил със самопризнанието, защото още не смее да те посочи за съучастник. Според Морисън, когато те арестувахме, ти си отивал към Хъбъл, за да получиш парите. Затова си изчакал осемте часа. И затова Хъбъл си е бил у дома. Не отишъл на работа, защото чакал да ти плати.
Мълчах. Стана ми страшно. Шефът Морисън беше опасен. Теорията му звучеше съвсем приемливо. Поне докато Финли я провереше подробно. Ако изобщо получеше тази възможност.
— Тъй че много съжалявам, Ричър — каза той. — Двамата с Хъбъл отивате на топло до понеделник. Ще изкарате криво-ляво. Затворът е в Уорбъртън. Калпаво място, но килиите не са лоши. Виж, да останеш там би било по-зле. Много по-зле. А междувременно аз ще свърша едно-друго до понеделник. Ще помоля Роскоу да идва в събота и неделя. Роскоу е онази хубавица отвън. Знае си работата момичето. Ако излезе, че казваш истината, в понеделник си чист и свободен. Става ли?
Изгледах го. Почвах да побеснявам.
— Не, Финли, не става. Знаеш, че не съм сторил нищо, по дяволите. Знаеш, че не съм бил аз. Просто си готов да се надрискаш от страх пред онзи тлъст некадърник Морисън. Значи отивам в затвора, защото ти си безгръбначно страхливо мекотело.
Той устоя на обидата. Тъмното му лице стана още по-тъмно. Дълго седя, без да проговори. Аз дишах дълбоко и го гледах с ярост. Яростта обаче стихна малко по малко. Отново се овладях. Сега дойде негов ред да се вторачи в мен.
— Две неща ще ти кажа, Ричър — изговори той бавно и ясно. — Първо, ако трябва, в понеделник ще се погрижа за Морисън. Второ, не съм страхливец. Изобщо не ме познаваш. Нищо не знаеш за мен.
Гледах го право в очите. Шест часът. Време за автобуса.
— Знам повече, отколкото си мислиш — казах аз. — Знам, че си изкарал специализация в Харвард, че си разведен и през април си зарязал цигарите.
Финли направи непроницаема физиономия. Бейкър почука и влезе, за да съобщи, че затворническият автобус е пристигнал. Финли стана и заобиколи бюрото. Каза на Бейкър, че ще ме придружи лично. Бейкър отиде да доведе Хъбъл.
— Откъде знаеш тия неща? — запита Финли.
Беше заинтригуван. Губеше по точки.
— Лесна работа — казах аз. — Ти си умно момче, нали? Сам спомена, че си учил в Бостън. Навремето обаче в Харвард доста рядко приемаха чернокожи момчета. Вярно, имаш ум в главата, но не си ракетен инженер, тъй че дипломата ти трябва да е от Бостънския университет, прав ли съм?
— Прав си — призна той.
— А после специализация в Харвард — продължих аз. — Добре си се справил в Бостънския, междувременно нещата се промениха и ето те в Харвард. Говориш като харвардски възпитаник. Веднага го усетих. Докторат по криминалистика, нали?
— Прав си — повтори той. — Криминалистика.
— А през април си постъпил тук. Сам го каза. Имаш право на пенсия, понеже си изкарал двайсет години в бостънската полиция. Значи идваш тук с пачка в джоба. Но пристигаш без жена и деца, защото, ако имаше жена, тя непременно щеше да ти купи нови дрехи. Сигурно щеше да ненавижда тоя дебел костюм от туид. Щеше да го изхвърли и да ти купи нещо по-леко, та да започнете новия живот като хората. Ти обаче още ходиш като плашило, значи жената я няма. Или е починала, или се е развела, тук вече шансът е петдесет на петдесет. Май налучках верния отговор.
Той кимна мълчаливо.
— А за пушенето беше лесно — добавих аз. — Преди малко се беше стегнал и опипваше джобовете си за цигари. Значи си ги зарязал съвсем наскоро. Лесно беше да се досетя, че е било през април. Нали разбираш, нов живот, нова работа, край на цигарите. Решил си, че ако спреш навреме, може и да излъжеш рака.
Финли ме погледна втренчено. И малко сърдито.
— Много добре, Ричър. Елементарна дедукция, а?
Вместо отговор само свих рамене.
— Щом те бива толкова, познай кой е претрепал онзи в склада — рече той.
— Не ми пука кой кого е претрепал където и да било. Проблемът си е твой. И не това е въпросът, Финли. Първо трябва да откриеш кой е убитият, разбра ли?
— Много си умен бе! Ха кажи как ще го направиш. Без документи, без лице, без резултат от проверката на отпечатъците. И отгоре на всичко Хъбъл мълчи като пън.
— Пусни отпечатъците още веднъж — казах аз. — Говоря сериозно, Финли. Накарай Роскоу да ги пусне.
— Защо?
— Нещо не е наред.
— Какво точно?
— Просто ги пусни — казах аз. — Ще го направиш ли?
Той само изсумтя. Нито отказваше, нито се съгласяваше. Отворих вратата на кабинета и прекрачих навън. Роскоу бе изчезнала. Нямаше никого освен Бейкър до решетките и Хъбъл зад тях. През стъклената врата видях сержанта да стои отвън. Попълваше някакъв формуляр, а шофьорът на затворническия автобус му бе подложил папка за по-удобно. Самият автобус им служеше като фон. Беше спрял точно отпред и запълваше цялата гледка. Обикновен училищен автобус, само че боядисан в сиво. Отстрани по цялата дължина под прозорците минаваше надпис: ОТДЕЛ „ЗАТВОРИ“, ЩАТ ДЖОРДЖИЯ. И отдолу щатският герб. На прозорците имаше решетки.
