— Откъде знаеш? Да не е заради сините ми очи?
— Не, глупчо — разсмя се тя. — Защото още нямаме вести от Вашингтон.
Смееше се прекрасно. Искаше ми се да погледна името върху джобчето на ризата й. Не исках обаче да помисли, че я зяпам в гърдите. Помнех как ги опря в ръба на масата, докато ме снимаше. Погледнах. Чудесни гърди. Името беше Роскоу. Тя се озърна през рамо и пристъпи по-близо до решетките. Аз отпих от кафето.
— Пратих по мрежата отпечатъците ти във Вашингтон — обясни тя. — Беше в дванайсет и трийсет и шест. Нали знаеш, ФБР има огромен архив. В компютрите им се пазят милиони отпечатъци. Сравняват с тях всичко, което пристига. Има си определен ред. Първо те сравняват с десетте най-търсени престъпници, после със стотицата, хилядарката и тъй нататък, разбираш ли? Ако беше някъде горе, искам да кажа активен и неразкрит досега, вече щяхме да знаем. Всичко става автоматично. Не искат някой голям престъпник да им се изплъзне между пръстите, затова системата отговаря по най-бързия начин. Твоите данни обаче са там вече близо три часа и още няма вест. Значи не те търсят за нещо сериозно.
Дежурният сержант бе надигнал глава и я гледаше неодобрително. Трябваше да се махне. Допих кафето, протегнах чашата през решетките и рекох:
— Не ме търсят за каквото и да било.
— Да — кимна тя. — Нямаш престъпна жилка.
— Тъй ли?
— Веднага усетих — усмихна се тя. — Имаш нежни очи.
Намигна ми и се отдалечи. Хвърли чашите в кошчето и се върна при компютъра. Седна. Виждах само тила й. Минах в ъгъла и се подпрях на коравите решетки. От шест месеца насам се скитах сам-самичък. И бях научил нещо. Също като героинята в онзи стар филм, скитникът зависи от добрината на непознати хора. Не за нещо особено или материално. За кураж. Погледнах тила на Роскоу й се усмихнах. Харесвах я.
Бейкър бе тръгнал преди около двайсет минути. Където и да живееше Хъбъл, вече трябваше да е стигнал. За двайсет минути сигурно можеше да отидеш дотам и да се върнеш. Дори пеш. Градчето беше малко, нали така? Точица върху картата. Вероятно за двайсет минути човек можеше да го обиколи цялото. Ходейки на ръце. Макар че градският район изглеждаше доста разтеглен. Зависеше дали Хъбъл живее в самото градче или нейде из околностите. Според днешния ми опит излизаше, че и на двайсет километра от града пак се оказваш в него. Ако тия двайсет километра се простираха във всички посоки, значи Маргрейв беше горе-долу колкото Ню Йорк.
Бейкър бе споменал, че Хъбъл е семеен. Банкер, който работи в Атланта. Значи трябваше да живее близо до града. Близо до училището и приятелчетата на децата. Близо до магазините и местния клуб. По областното шосе лесно се стигаше до магистралата. А оттам — право към кантората в големия град. Дори самият адрес звучеше по градски. Бекман Драйв двайсет и пет. Не прекалено близо до главната улица. Навярно почваше от центъра и водеше към покрайнините. Хъбъл беше финансист. Вероятно богат. С голяма бяла къща сред просторен терен. Сенчести дървета. Може би и басейн.
Зад голямата стъклена врата следобедното слънце клонеше към хоризонта. Лъчите му ставаха червеникави. Сенките се издължаваха. Видях как полицейската кола на Бейкър рязко свърна и се зададе по отклонението. Нямаше нито сирени, нито мигащи лампи. Намали скоростта, описа полукръг и спря. Леко потрепна върху ресорите. Изпълваше цялата ширина на вратата. Бейкър излезе от другата страна, тръгна да заобиколи и изчезна от поглед. След миг отново се появи и пристъпи към дясната предна врата. Отвори я като наемен шофьор. За човек, който познава езика на жестовете, поведението му беше страшно объркано. Отчасти почтително, защото си имаше работа с банкер от Атланта. Отчасти дружеско, защото човекът играеше боулинг с неговия колега. Отчасти официално, защото телефонният му номер беше скрит в обувката на мъртвец.
Пол Хъбъл излезе навън. Бейкър затвори колата. Хъбъл чакаше. Бейкър избърза покрай него и отвори голямата остъклена врата на участъка. Гумените уплътнители изсъскаха. Хъбъл прекрачи прага.
Беше висок бял мъж. Приличаше на снимка от списание. Рекламна снимка. От онези, на които непременно има и куп пари. Малко над трийсетгодишен. Добре сложен, но не особено силен. Леко разрошена тъмноруса коса, почваща да оредява тъкмо колкото да разкрие интелигентно чело. Един вид да каже: вярно, доскоро бях колежанче, но я ме вижте какъв мъж съм сега. Носеше кръгли очила със златни рамки. Квадратна челюст. Дискретен слънчев загар. Много бели зъби. Показа ги, кажи-речи, всичките, когато се усмихна на дежурния сержант.
Носеше избеляло поло с някаква малка картинка и памучни панталони, които изглеждаха прани безброй пъти. Тъкмо заради тоя вид такива дрехи струват по петстотин долара парчето. На гърба му висеше дебел бял пуловер. Ръкавите бяха вързани хлабаво отпред. Не виждах краката му, защото ми пречеше бариерата. Сигурен бях, че носи кафяви мокасини. Мислено се обзаложих на тлъста сума, че ги е обул на босо. Тоя човек се валяше в модерната американска мечта като прасе във фъшкии.
Изглеждаше поразвълнуван. Опря длани в преградата, после се завъртя и отпусна ръце. Зърнах над китките му русоляви косъмчета и проблясък на масивен златен часовник.
Вече усещах — типичният му подход ще е да се държи като дружелюбен богаташ. Гостува в участъка както кандидат-президент посещава фабрика. Но в момента беше разсеян. Напрегнат. Не знаех какво му е казал Бейкър. Какво е разкрил. Навярно нищо. Добър сержант като Бейкър би оставил бомбите за Финли. Следователно Хъбъл нямаше представа защо е тук. И все пак знаеше нещо. В известен смисъл бях работил като полицай тринайсет години и надушвах страха от километри. Хъбъл се страхуваше.
Останах на място и продължих да се подпирам на решетките. Бейкър кимна на Хъбъл да го последва към другия край на канцеларията. Към скъпия кабинет в дъното. Докато Хъбъл заобикаляше преградата, зърнах краката му. Кафяви мокасини. На босо. Двамата хлътнаха в кабинета. Вратата се затвори. Дежурният сержант напусна мястото си и излезе да паркира колата на Бейкър.
Върна се заедно с Финли. Финли пое право към кабинета, където го чакаше Хъбъл. Пътьом не ми обърна и капка внимание. Отвори вратата и влезе. Не мръднах от ъгъла, чаках кога ще излезе Бейкър. Той не можеше да остане вътре. Поне докато партньорът по боулинг на неговия колега се намираше в сянката на убийство. Не би било етично. Никак. А Финли ми приличаше на човек, който ужасно си пада по етиката. Нямаше как да не си пада по нея, щом носеше костюм от туид и беше учил в Харвард. След малко вратата се отвори и Бейкър излезе. Прекоси канцеларията и се отправи към бюрото си.
— Хей, Бейкър — обадих се аз.
Той промени курса и тръгна към мен. Спря пред решетките. Точно където бе стояла Роскоу.
— Трябва да ида до тоалетната — казах аз. — Само да не речеш, че и това ще го правя, като ме прехвърлят.
Бейкър се усмихна. Неохотно, но се усмихна. Имаше златен кътник. Това му придаваше порочен вид. Правеше го малко по-човечен. Той подвикна нещо на дежурния. Сигурно кодов номер за процедурата. Извади ключовете и задейства електрическата система. Резетата щракнаха. Зачудих се какво ли правят, ако спре токът. Дали можеха да отключат без ток? Щеше ми се да вярвам, че могат. По тия места сигурно често вилнееха бури. Потрошени стълбове, скъсани жици…
Бейкър бутна навътре тежката метална врата. Минахме в дъното на канцеларията. Не към скъпия кабинет, а в другия ъгъл. Там имаше коридорче с две тоалетни. Бейкър се пресегна покрай мен и отвори мъжката.
Знаеха, че не съм онзи, когото търсят. Не се пазеха. Изобщо не се пазеха. Можех да перна един на Бейкър и да му грабна револвера. С лекота. Щях да бъда въоръжен още преди да рухне. После да си пробия път със стрелба и да взема някоя от колите. Всички бяха паркирани отпред. С ключовете на място, не ще и дума. Додето организират що-годе свястно преследване, вече щях да съм отпрашил към Атланта. И да изчезна. Фасулска работа. Но аз кротко влязох в тоалетната.
— Не заключвай — подхвърли Бейкър.
Не заключих. Страшно ме подценяваха. Бях им казал, че съм военен полицай. Дали вярваха — тяхна си работа. Може пък и да не ги впечатляваше. А би трябвало. Военният полицай си има работа с военни престъпници. Тоест престъпници на военна служба. Отлично обучени за боравене с оръжие, саботаж и ръкопашен бой. Рейнджъри, зелени барети, морски пехотинци. Не просто убийци. Обучени убийци.
