— Обстоятелствата обаче доказват, че са били поне трима. Погледни като психолог. Там е ключът. Човек, който използва малокалибрен пистолет със заглушител за точен изстрел в главата и после се застрахова с още един куршум, определено не е такъв, дето после изведнъж озверява и се нахвърля с ритници върху мъртвеца, нали така? А пък онзи, дето изпада в такава ярост, няма скоро да се опомни, та да прикрие трупа под някакъв вехт кашон. Тук имаш три съвсем отделни действия, Финли. Значи са замесени трима.
Финли сви рамене.
— Може и да са двама. Стрелецът е искал да поразчисти.
— Няма начин — възразих аз. — Такъв човек не изчаква. Нямаше да му допадне подобна ярост. Би го притеснила. И дори би го изплашила, защото прави нещата по-ярки и следователно по-опасни. А пък ако се беше заел да разчиства, щеше да го стори както трябва. Нямаше да зареже тялото там, където да го открие първият минувач. Значи имаме работа с трима души.
Финли се замисли дълбоко.
— И какво?
— Само това, че питам за кого от тримата ме гласиш. За стрелеца, лудия или идиота, дето е скрил трупа.
Финли и Бейкър се спогледаха. Не казаха нещо.
— Кажете де, за кого ме гласите? — настоях аз. — Пристигам там с двама приятели и претрепваме онзи човек в полунощ, после другите двама изчезват, а аз предпочитам да остана. Защо? Това са глупости, Финли.
Той не отговори. Размишляваше.
— Нямам приятели — продължих аз. — И кола нямам. Значи в най-добрия случай можеш да твърдиш, че жертвата е дошла пеш и аз също. Срещам човека и го застрелвам много внимателно, като професионалист, после прибирам гилзите, взимам портфейла и всичко от джобовете му, но забравям да претърся обувките. След това изхвърлям оръжието, заглушителя, фенерчето, мобифона, гилзите, портфейла и тъй нататък. Изведнъж се променям напълно и почвам да ритам трупа като смахнат. Следва нова коренна промяна и аз правя неуспешен опит да прикрия мъртвеца. Накрая чакам осем часа под дъжда и тръгвам насам. Това можеш да кажеш в най-добрия случай. А излиза пълна тъпотия, Финли. Защо, по дяволите, ще чакам осем часа под дъжда, та чак по светло да напусна местопрестъплението?
Той се вторачи в мен, дълго мълча и накрая рече:
— Не знам.
Човек като Финли казва подобно нещо само след дълга вътрешна борба. Сега изглеждаше някак смачкан. Обвинението бе мижаво и той отлично го знаеше. Но имаше много сериозни проблеми със свидетелството на шефа си. Не можеше току-така да отиде при него и да рече: Морисън, ти ме будалкаш. Не можеше да се заеме с каквато и да било друга следа, щом началството му е поднесло виновния на тепсия. Можеше само да ми проучва алибито. И толкоз. Никой не би го критикувал за излишно усърдие. И чак в понеделник можеше да поеме по друга следа. Затова беше вкиснат — защото цели седемдесет и два часа отиваха на вятъра. А вече усещаше, че го чакат сериозни неприятности. Предстоеше му да каже на шефа си, че не съм могъл да бъда тук в полунощ. Трябваше любезно да помоли за оттегляне на показанията. Трудна работа, особено когато си новак в управлението. И когато насреща стои пълен дръвник. При това твой началник. Както и да го погледнеш, все отива на зле. Нищо чудно, че бе провесил нос. Седеше и дишаше тежко. Знаех, че е закъсал. Крайно време бе да му помогна.
— Телефонният номер — обадих се аз. — Как разбрахте, че е на мобифон?
— По кода — рече той. — Вместо код на населеното място има комбинация за влизане в радиомрежата.
— Добре. Не можете обаче да узнаете на кого принадлежи, понеже за мобифоните няма обратен списък, а централата отказва да разкрие абоната, така ли?
— Искат прокурорско нареждане — поясни Финли.
— Но все пак трябва да разберете чий е, нали?
— Знаеш ли как да го направим без прокурора? — запита той.
— Може би. Защо не вземеш просто да позвъниш и да видиш кой ще се обади?
Не беше им хрумнало. Отново настана мълчание. Чувстваха се смутени. Не смееха да погледнат един към друг. Нито пък към мен. Тишина.
Бейкър пръв откри изход от положението. Прехвърли топката на Финли. Събра папките и се престори, че отива да поработи с тях. Финли кимна и му махна да си върви. Бейкър стана и излезе. Затвори вратата съвсем тихичко. Финли отвори уста. Затвори я. Трябваше да спаси поне част от престижа си. На всяка цена.
— Добре де — каза той. — Дори да се обадя, няма как да разбера чий е и къде се намира.
— Слушай, Финли — рекох аз. — Пет пари не давам чий е. Интересува ме само чий не е. Разбра ли? Разбра ли? Затова набери номера и чакай да ти отговори еди кой си от Атланта или Чарлстън. Тогава ще знаеш, че не е мой.
Финли ме гледаше. Потропваше с пръсти по бюрото и мълчеше.
— Знаеш как да го направиш — продължих аз. — Обаждаш се, скалъпваш някаква измислица за техническа повреда, неплатена такса или нещо с компютъра и молиш човека да ти даде име и адрес. Давай, Финли, нали уж си детектив, дявол да го вземе.
Той се приведе към листчето. Придърпа го с дългите си кафяви пръсти. Завъртя го към себе си и вдигна слушалката. Набра номера. Включи високоговорителя, за да чувам и аз. Сигналът изпълни кабинета. Не беше звучен и бавен като на домашен телефон. Остър, настоятелен електронен звук. Прекъсна. Отсреща бяха вдигнали.
— Пол Хъбъл — изрече мъжки глас. — Какво ще обичате?
Южняшки акцент. Самоуверен глас. Личеше, че е свикнал да говори по телефона.
— Мистър Хъбъл — каза Финли. Беше навел глава и записваше името. — Добър ден. Обаждаме се от телефонната компания, отдел мобифони. Аз съм техническият заместник. Докладваха ни, че имате повреда.
— Повреда? — повтори гласът. — Всичко ми изглежда наред. Не съм се обаждал за повреда.
— Набирането трябва да е нормално — каза Финли. — Сигурно има проблеми във връзката с вас, сър. В момента измервам силата на сигнала и наистина ми се струва слабичък.
— Аз ви чувам добре — рече гласът.
— Ало! Заглъхвате, мистър Хъбъл. Ало! Много ще ми помогнете, ако кажете точно къде се намира мобифонът, сър. Нали разбирате, положението в момента спрямо нашите предаватели.
— Тук съм си, у дома.
— Много добре — каза Финли. Отново взе писалката. — Бихте ли потвърдили точния си адрес?
— Нямате ли адреса ми? — отвърна гласът. Без изненада, просто шеговит мъжки разговор. — Досега май не сте имали трудности да ми пращате сметката всеки месец.
Финли ме погледна. Усмихнах се. Той направи гримаса.
— Аз съм в техническия отдел, сър — рече той. Със същия шеговит тон. Сякаш бяха съюзници срещу повредата. — Сведенията за клиенти са при колегите. Мога да ги намеря, но ще ми трябва време, нали знаете как става. Освен това, сър, тъй и тъй ще трябва да поговорите, докато измерваме силата на сигнала. Можете да ми съобщите адреса си, освен ако предпочитате някое стихотворение.
От високоговорителя долетя смехът на човека, на име Хъбъл.
— Добре, да започнем, проба, проба. Говори Пол Хъбъл. Намирам се у дома, адрес Бекман Драйв двайсет и пет, повтарям, Бекман Драйв нула-две-пет в добрия стар Маргрейв, пише се М-А-Р-Г-Р-Е-Й-В, щата Джорджия, САЩ. Как е сигналът?
Финли не отговори. Изглеждаше много разтревожен.
— Ало! — обади се гласът. — Чувате ли ме?
— Да, мистър Хъбъл — рече Финли. — Чувам ви. Не откривам нищо нередно, сър. Май е било фалшива тревога. Благодаря за помощта.
— Моля — отвърна човекът на име Хъбъл.
