Извънредно добре обучени за сметка на щедрия данъкоплатец. Тъй че военните полицаи трябва да са още по-добри. По-добри в стрелбата. По-добри в ръкопашния бой. Бейкър сигурно си нямаше и представа. Не му бе хрумвало. Иначе щеше да ме помъкне към тоалетната поне с две пушки отзад. Разбира се, ако мислеше, че съм онзи, когото търсят.
Закопчах се и излязох в коридорчето. Бейкър чакаше. Върнахме се към килиите. Влязох. Подпрях се в ъгъла. Бейкър затръшна вратата. Включи системата. Резетата се наместиха. Той ми обърна гръб и тръгна към канцеларията.
За двайсетина минути настана мълчание. Бейкър работеше на бюрото си. Роскоу също. Дежурният сержант седеше на табуретката. Финли беше в големия кабинет с Хъбъл. Над предната врата висеше модерен часовник. Не чак толкова елегантен като антиката в кабинета, но цъкаше също тъй бавно. Тишина. Четири и половина. Подпрях се на титановите решетки и зачаках. Тишина. Пет без петнайсет.
Малко преди пет времето пак тръгна нормално. Откъм големия кабинет долетя шумотевица. Викове, крясъци, думкане. Някой се беше ядосал здравата. Интеркомът върху бюрото на Бейкър избръмча. Чух гласа на Финли. Звучеше напрегнато. Викаше Бейкър да дойде. Бейкър стана и се отправи към дъното. Почука и влезе.
Голямата стъклена врата прошумоля и в участъка влезе дебелият шеф Морисън. Той се запъти право към кабинета. Докато влизаше, отвътре се измъкна Бейкър, който побърза към преградата. Развълнувано пошушна на дежурния сержант някакво дълго изречение. Роскоу се присъедини към тях. Скупчиха се плътно. Май имаше някаква важна новина. Не разбрах каква. Бях твърде далеч.
Интеркомът върху бюрото на Бейкър избръмча отново. Той се върна в кабинета. Следобедното слънце пламтеше ниско над хоризонта. В участъка влезе Стивънсън. Виждах го за пръв път, откакто ме арестуваха. Сякаш оживлението подмамваше всички насам.
Стивънсън размени няколко думи с дежурния. Отговорът явно го развълнува. Сержантът посегна да го хване успокоително за ръката. Стивънсън се дръпна и хукна към кабинета. Тичаше на слалом покрай бюрата като футболист. Тъкмо наближи вратата, и тя се отвори. Отвътре излезе цяла тълпа. Морисън. Финли. И Бейкър, който държеше Хъбъл за лакътя. Лека, но сигурна хватка — същата, която бе използвал и с мен. Стивънсън се вторачи с недоумение в Хъбъл, после сграбчи ръката на Финли. Дръпна го обратно в кабинета. Морисън извъртя потното си туловище и ги последва. Вратата се затръшна. Бейкър поведе Хъбъл към мен.
Сега Хъбъл изглеждаше съвсем различно. Беше потен и прежълтял. От загара нямаше и следа. Стори ми се смален, като че някой му бе изпуснал въздуха. Превиваше се, сякаш го мъчеше болка. Зад златните рамки очите му бяха изцъклени и изпълнени с панически страх. Разтреперан от глава до пети, той изчака, докато Бейкър отключваше съседната килия. Не помръдна. Тресеше се. Бейкър го хвана за ръка и го въведе вътре. Дръпна вратата и я заключи. Електрическите резета щракнаха. Бейкър се върна към луксозния кабинет.
Хъбъл така и не помръдна. Зяпаше с празен поглед в пространството. По някое време бавно отстъпи назад, докато стигна дъното на килията. Опря гръб в стената и се плъзна надолу. Главата му клюмна върху коленете. Отпусна ръце на пода. Чух как треперещите му пръсти шумолят тихичко по жилавия найлонов мокет. Роскоу го гледаше откъм бюрото си. Дежурният сержант също зяпаше. Гледаха как един човек се сгромолясва.
Откъм скъпия кабинет в дъното се надигна гълчава. Възразяващ тенор. Удар с длан по бюрото. Вратата се отвори и Стивънсън излезе заедно с шефа Морисън. Стивънсън изглеждаше бесен. С яростна крачка заобиколи откритата канцелария. Вратът му се бе вдървил от гняв. Не обръщаше капка внимание на дебелия шеф. Профуча покрай преградата, бутна масивната стъклена врата и излезе под яркото следобедно слънце. Морисън го последва.
Бейкър изникна от кабинета и се приближи към килията ми. Не каза нищо. Само отключи и ми направи знак да изляза. Загърнах се по-плътно с палтото и зарязах на пода вестника с големите снимки от посещението на президента в Пенсакола. Излязох и последвах Бейкър към кабинета.
Финли седеше зад бюрото. Касетофонът чакаше. Включен, с опънати кабели. Въздухът беше неподвижен и хладен. Финли ми се стори изтормозен до немай-къде. Беше разхлабил вратовръзката. Въздъхна дълбоко и жално. Седнах отсреща и Финли направи на Бейкър знак да излезе. Вратата тихичко се затвори.
— Имаме неприятности, мистър Ричър — рече Финли. — Големи неприятности.
Млъкна и се замисли за нещо. До идването на затворническия автобус оставаше по-малко от половин час. Трябваше незабавно да стигнат до някакви изводи. Финли вдигна глава и очите му пак се избистриха. Заговори бързо, явно забравил под натиска елегантната словесност от Харвард.
— Викнахме тук онзи Хъбъл, нали така? Може и да си го видял. Банкер от Атланта, ще знаеш. Дрехи за хилядарка от Калвин Клайн. Златен „Ролекс“. Много напрегнат. Отначало си рекох, че просто е ядосан. Щом заговорих, веднага ми позна гласа. От обаждането по телефона. Обвини ме в измама. Рече, че не бивало да се представям за човек от компанията. Прав е, разбира се.
Пак млъкна. Бореше се с любимата си етика.
— Хайде, Финли, изплюй камъчето — обадих се аз.
Оставаше ми по-малко от половин час.
— Добре де, видях, че е напрегнат и ядосан — продължи Финли. — Питам го аз дали те познава. Джак Ричър, бивш военен. Не, казва. Не бил и чувал за теб. Вярвам му. Почва той да се отпуска. Излиза, че цялата работа била заради някой си Джак Ричър. А пък той не е чувал за Ричър, значи напразно сме го повикали. Олеква му, нали разбираш?
— Продължавай — подканих го аз.
— После питам дали познава висок мъж с бръсната глава. Питам за плурибус. Божичко! Все едно, че му заврях главня в задника. Вцепени се. Като от шок. Направо на камък стана. Не отговаря. Казвам тогава, че бръснатият е мъртъв. Застрелян. Ето ти още една главня в задника. Едва не се свлече от стола.
— Продължавай — повторих аз.
Двайсет и пет минути до затворническия автобус.
Той млъкна. Взе да опипва джобовете си един по един. Накрая продължи:
— Нищо не пожела да каже. Нито дума. Беше се вдървил от страх. Прежълтя като свещ. Уплаших се, че ще го тръшне сърдечен удар. Отваряше и затваряше уста като риба на сухо. Но не обели и дума. Разправих му тогава как са ритали мъртвеца. Попитах го кой друг е замесен. Казах, че знаем още как са скрили тялото под кашона. А пък той си мълчеше, мътните да го вземат. Само се озърташе. По някое време осъзнах, че си напряга ума до побъркване. Мъчи се да реши какво да ми каже. Тъй продължи да мълчи и да мисли близо четирийсет минути. Касетата се въртеше през цялото време. Четирийсет минути мълчание.
Финли пак млъкна. Беше време за театрален ефект. Погледна ме.
— И накрая призна. Аз го направих, рече. Аз го застрелях. Призна си, разбираш ли? Пред микрофона.
— Продължавай.
— Питам го иска ли адвокат. Не щял адвокат, само повтаря, че убил онзи тип. Е, аз му прочитам правата високо и ясно пред микрофона. После си викам, може пък да е бръмнал или нещо такова, нали разбираш. „Та кого уби?“, питам го. „Високия с бръснатата глава“, отвръща той. „Как?“, питам аз. „С куршум в главата“, казва. „Кога?“ „Снощи към дванайсет.“ „Кой размаза трупа? — питам аз. — Кой беше? Какво означава плурибус?“ Той не отговаря. Пак се вдървява от страх. Не ще да добави каквото и да било проклетникът. „Не ми се вярва да си сторил такава работа“, викам аз. Той скача и ме сграбчва. „Признавам, крещи, признавам, аз го убих, аз го ритах.“ После млъква.
Финли се облегна назад. Събра ръце зад тила си. Погледна ме въпросително. Хъбъл в ролята на убиец? Не ми се вярваше. Заради паниката. Ако някой застреля човек при свада или от гняв с вехт пищов, ако го гръмне левашки в гърдите — да, такъв образ после се паникьосва. Но човек, който стреля със заглушител два пъти в черепа, а после събира гилзите, това вече е съвсем друга работа. Подобен тип не се стряска. Просто обръща гръб и забравя цялата работа. Хъбъл не беше убиецът. Инак нямаше да влезе в участъка тъй напето.
Кротко свих рамене и се усмихнах.
— Добре. Сега можеш да ме пуснеш, нали?
