— Не е в Сиатъл — каза Ричър.
Гледаше право напред. Упорито. Страхът и паниката го стискаха за гърлото. Непрестанно поглеждаше часовника си. Час и десет минути. Единайсет. Дванайсет. Тринайсет. Четиринайсет. Час и петнайсет минути. Гледаше ту часовника, ту пустата бетонна ивица долу. После се облегна назад и притихна. Вледенен от ужас. Бе издържал, доколкото можеше, но ето че дойде момент, в който математиката ставаше просто абсурдна. За да стигне толкова далече на юг, без да го догонят, Стиви трябваше да се движи със сто и шейсет километра в час. Или двеста. Или двеста и петдесет. Или колкото кажеше оная проклета формула, която не помнеше. Той погледна другите и когато заговори, сам не позна гласа си.
— Провалих се. Трябва да е Минеаполис.
После тътенът на двигателите заглъхна и за втори път през този ден в главата му нахлу страшният басов рев на бомбата. С всички сили държеше очите си отворени, за да не види, но все пак видя. Вече не морски пехотинци, не корави мъже, закалени в най-страшния огън, а простички хорица, жени и деца, от дребни по- дребни, наизлезли в градския парк да гледат фойерверките — всички се изпаряват в розова мъгла като неговите приятели преди тринайсет години. Парчета кост излитат от децата, свистят из горящия въздух и улучват други деца сто метра по-далеч. Улучват ги, разкъсват меките вътрешности като шрапнел и най- щастливите попадат в болница за цяла година мъчения.
Всички го гледаха втренчено. Той осъзна, че по бузите му се стичат сълзи и капят на ризата.
— Съжалявам — каза той.
Всички извърнаха глави.
— Трябва да се обадя — каза Уебстър. — Защо сега е Минеаполис? Защо беше Сан Франциско?
— Клоновете на Федералния резерв — тихо отвърна Ричър. — Дванайсет на брой. Най-близо до Монтана са Сан Франциско и Минеаполис. Боркен ненавиждаше Федералния резерв. Смяташе го за главен инструмент на световното правителство. Смяташе, че е чудовищен заговор за премахване на средната класа. Лично негова теория. Казваше, че чрез нея схванал нещата далеч преди другите. И вярваше, че Федералният резерв е наредил на местната банка да подмами баща му със заем, за да го разори.
— Значи Боркен атакува Федералния резерв? — тревожно запита Джонсън.
Ричър кимна.
— Двоен удар. Във войната срещу световното правителство. Напада старата система с изненадващ ход, като Пърл Харбър. И в същото време създава нова система, към която да прииждат поклонници. С един куршум два заека.
Млъкна. Чувстваше се прекалено изморен, за да продължи. Обезсърчен. Гарбър го гледаше втренчено. С истинска болка в очите. Грохотът на двигателите бе толкова мощен, че приличаше на абсолютна тишина.
— Обявяването на независимост е било само половината от играта — каза Макграт. — Двойна примамка. Трябвало е да се насочим натам, да се тревожим за Холи, за масовото самоубийство, да полудяваме от тревога, докато те взривяват зад гърба ни Федералния резерв. Предположих, че ще е Сан Франциско заради Кендал, помните ли? Смятах, че Боркен ще се прицели в най-близкия клон до някогашната ферма на неговия старец.
Уебстър кимна.
— Страхотен план. Празничен ден, агентите в отпуск, трябва да се взимат важни стратегически решения, всички гледат не където трябва. После целият свят гледа бомбата, а в това време Боркен си стъпва на краката в Монтана.
— Къде е Федералният резерв в Минеаполис? — тревожно попита Джонсън.
Уебстър сви рамене.
— Нямам представа. Никога не съм бил в Минеаполис. Трябва да е в голяма обществена сграда, вероятно на хубаво място, сред паркове, може би край река или нещо подобно. В Минеаполис май има река, нали?
Холи кимна.
— Нарича се Мисисипи.
— Не — каза Ричър.
— Точно тя е, по дяволите — каза Холи. — Всички го знаят.
— Не — повтори Ричър. — Не е Минеаполис. Сан Франциско е.
— Мисисипи изобщо не минава през Сан Франциско — каза Холи.
После видя как цялото лице на Ричър се разтяга в огромна усмивка. Уморените му очи пламтяха победоносно.
— Какво? — запита тя.
— Сан Франциско беше правилен избор — каза той.
Уебстър раздразнено изръмжа.
— Вече щяхме да сме го задминали. Преди километри.
Уебстър включи микрофона и подвикна на пилота:
— Давай обратно. Широк, плавен завой.
После пак се усмихна. Усмихна се и затвори очи.
— Отминали сме го. Преди километри. Право над него, по дяволите. Боядисали са колата в зелено.
Хеликоптерът се наклони и навлезе във вираж. Земята се въртеше отдолу и пътниците въртяха погледи от илюминатор към илюминатор.
— В автомобилния парк имаше боя — каза Ричър. — Налетях право на кутиите. Вероятно зелена армейска боя. Тази сутрин са я намазали. Гадната камионетка сигурно още е влажна.
Зърнаха един камион, който бяха отминали преди минути. Влачеше се на шестстотин метра под тях. После пътят опустя за дълго. После открит бял пикап. Отново празен път. После тъмнозелена камионетка, устремена на юг.
— Надолу, надолу — изкрещя Ричър.
— Това ли е? — запита Макграт.
Разстоянието между камионетката и пикапа отпред бавно растеше. Камионетката изоставаше. Зад нея нямаше нищо чак до хоризонта. Хеликоптерът губеше височина. Спускаше се над камионетката като ястреб над сгушено зайче.
— Това ли е? — повтори Макграт.
— Това е — каза Ричър.
— И още как — потвърди Холи с радостен писък.
— Сигурна ли си? — запита Макграт.
— Виж покрива — каза Холи.
Макграт погледна. Покривът беше замазан с тъмнозелена боя, но личеше, че е осеян със ситни дупчици. Сякаш някой бе прострелял ламарината със сачми.
— Цели два дни гледахме тия скапани дупки — каза Холи. — Ще ги помня, додето съм жива.
— Сто и тринайсет — каза Ричър. — Преброих ги. Сто и тринайсет е просто число.
Холи със смях се приведе към него. Плеснаха длани.
— Нашата кола — каза тя. — Няма съмнение.
— Виждате ли шофьора? — попита Макграт.
Пилотът извъртя машината надолу и настрани, за да виждат по-добре.
— Стиви е — викна Холи. — Сигурна съм. Спипахме го.
— Има ли оръжие тая чудесия? — запита Уебстър.
— Две тежки картечници — отвърна пилотът. — Но няма да ги използвам. Нямам право. Забранено е военните да се месят в полицейски акции.
— Можеш ли да подкараш тая машина ниско и хоризонтално? — попита Ричър. — С осемдесет километра в час. Или, да речем, сто. Без да задаваш въпроси.
Пилотът се разсмя. Смехът прозвуча в слушалките глухо, с метален звън.
— Както искаш, тъй ще ти я подкарам. Ако разреши генералът, разбира се.
Джонсън се поколеба и кимна. Ричър вдигна тежката пушка от пода. Разкопча ремъците и се изправи. Махна на Холи да си сменят местата. Тя се промъкна пред Макграт и Ричър седна на нейното място. Усети как хеликоптерът намалява скорост и пропада надолу. Ричър поразхлаби коланите и ги закопча свободно
