— В джипа — изкрещя той.
Гарбър изтича към джипа. Но Милошевич беше много по-близо. Скочи вътре и включи двигателя. После Макграт настани Холи на предната седалка. Ричър стоеше на тротоара и замислено гледаше на юг. Милошевич извади револвера. Дръпна ударника. Гарбър побегна напред. Вдигна пушката и се прицели. Милошевич се наведе пред Холи. Макграт отскочи настрани. Милошевич даде газ и подкара с една ръка, забил дулото на револвера в ребрата на Холи. Без здрава ръка върху волана джипът подскачаше на всички страни по разбития път. Нямаше как да улучат Милошевич. Гарбър разбра това. Отпусна пушката и ги изпрати с поглед.
— И двамата? — прошепна Уебстър. — Господи, не.
— В момента един хеликоптер ще ни свърши добра работа — каза адютантът. — Мисля, че ракетите вече не представляват заплаха.
Той насочи камерата на северозапад, към котловината пред мините. Четирите ракетни камиона стояха неподвижно. Наблизо лежеше мъртвият пазач.
— Добре, повикай хеликоптер — каза Джонсън.
— По-добре да наредите лично, сър — отвърна адютантът.
Джонсън посегна настрани към телефона. После пак се завъртя, защото на екрана се появи джипът. Изскочи от последния остър завой, слезе в котловината и се понесе по чакъла. Свърна покрай камионите и закова пред лявата пещера. Милошевич скочи навън и тичешком заобиколи отпред. Целеше се право в Холи. Дръпна я за ръката и я помъкна към огромните дървени врати. Бутна едната с крак и блъсна Холи навътре. После влезе на свой ред и грамадната порта се затвори. Уебстър откъсна очи от екрана.
— Повикайте хеликоптера, сър — каза адютантът.
— И да е бърз — добави Уебстър.
До мините най-бързо се стигаше по пряката пътека през Бастиона. Беше тихо и пусто. Прекосиха поляната тичешком и продължиха покрай стрелбището на север към плаца. За момент спряха в гората. Всички оцелели стояха в безмълвни, стройни редици и плахо гледаха напред, където обърнатият сандък още чакаше да се появи Боркен.
Без да им обръща внимание, Ричър поведе останалите през дърветата покрай плаца. После право към пътя. Продължи по него на север. Носеше тежката пушка „Барет 90“. Попътно я беше взел от покрива на столовата, защото му харесваше. Наблизо подтичваше Гарбър. Макграт все избързваше напред в отчаяния си стремеж да спаси Холи.
Когато наближиха последния остър завой, те отново се скриха между дърветата и Ричър мина да разузнае напред. Прикри се зад познатата скала на ръба и огледа с мерника всеки сантиметър от котловината. После махна на другите двама да се приближат.
— В автомобилния парк са — каза той. — Лявата пещера.
Посочи с дебелото дуло на пушката, те видяха изоставения джип и кимнаха. Ричър изтича надолу по шистите и приклекна зад първия камион. Гарбър прати Макграт подир него. След това изтича и той. Свити зад камиона, тримата огледаха тежките врати.
— А сега какво? — запита Гарбър. — Фронтална атака?
— Той е насочил револвер в главата й — каза Макграт. — Не искам тя да пострада, Ричър. Много ми е скъпа, разбираш ли?
— Има ли някакъв друг път? — попита Гарбър.
Ричър се вгледа във вратите и грохотът на бейрутската бомба отстъпи място на тих детски хленч от много по-ранен кошмар. Загуби цяла минута в отчаяно търсене на друга възможност. Мислеше за пушки, ракети и камиони. След това се предаде.
— Занимавайте го — каза той. — Говорете му каквото ви хрумне.
Остави пушката и взе глока от Макграт. Притича до съседния камион, после към следващия, докато се изравни с входа на другата пещера. Гробницата, пълна с трупове, скелети и плъхове. Чу как нейде далече Макграт вика Милошевич и хукна към грамадните врати. Хвърли се в процепа между тях и навлезе в мрака.
Нямаше фенерче. Пипнешком заобиколи петия камион и продължи към планинските недра. Вдигна ръка над главата си и усети как сводът слиза надолу. Напипа камарата трупове и я заобиколи. Приведе се и тръгна наляво, към скелетите. Плъховете го чуваха, надушваха го и бягаха към гнездата си с гневно цвърчене. Той коленичи, после легна и пролази през купчината влажни кости. Усети как скалата го стяга отгоре и отстрани. Дълбоко въздъхна и зачака страхът да се завърне.
За този ден най-бързият хеликоптер в базата „Малмстром“ се оказа „Найт Хоук“ от морската пехота. На вид беше дълъг, тромав и гърбав, но летеше стремително. Броени минути след обаждането на Джонсън витлата вече се въртяха и пилотите получаваха заповед да се отправят на северозапад към една чакълеста отбивка край последния път в Монтана. Сетне машината излетя. Пилотът откри пътя и се понесе с пълна скорост ниско над него, докато забеляза няколко армейски коли, задръстили скалната теснина. Зави обратно, кацна на отбивката и изчака. Видя трима души да тичат от север към него. Един цивилен и двама военни. Единият беше полковник, а другият генерал — председателят на съвета на началник-щабовете. Пилотът сви рамене и погледна колегата си, който посочи нагоре през плексигласовата кабина. На около единайсет километра височина се очертаваше самотна бяла следа. Някакъв голям самолет излизаше от спирала и се отправяше на юг. Пилотът пак сви рамене и предположи, че каквото и да става, ще е в тази посока. Затова предварително пресметна курса и много се изненада, когато началството се изкатери на борда и му заповяда да лети на север, към планините.
Ричър се смееше. Лазеше по тунела и се смееше на висок глас. Цял се тресеше от смях до сълзи. Не изпитваше страх. Стегнатата скала около тялото му беше като милувка. Вече бе минал веднъж по този път и оцеля. Значи беше възможно. Щеше да мине.
Преди малко страхът бе изчезнал също тъй ненадейно, както дойде. Той пролази в мрака през камарата кости, изпъна се и усети как скалата се вкопчва в гърба му. Гърдите му се свиха, задави го горчива буца. Усети горещия влажен прилив на ужас и се притисна надолу. Изведнъж силите го напуснаха. После се опомни. Текущата работа. Холи. Револверът на Милошевич върху черната къдрица, мъглата на отчаяние във вълшебните й очи. Мислено я видя в края на тунела. Холи. После тунелът сякаш стана по-прав и се превърна в гладка, топла тръба. Точно по мярка за мощните му плещи. Сякаш бе скроен за него и само за него. Простичко хоризонтално пътуване. Много отдавна бе научил, че от някои неща си струва да се боиш. А от други не. Всичко, което бе извършил в миналото, без да пострада, не заслужаваше страх. Да се боиш, щом можеш да оцелееш, е чиста глупост. А Ричър знаеше, че може да е всякакъв, но не и глупак. В тази част от секундата страхът изчезна и той усети как отново израства в собствената си кожа. Боец. Отмъстител. Супермен. И Холи го чакаше. Той изпъна ръце като плувец и се гмурна през планината към нея.
Носеше се напред съвършено ритмично. Сякаш крачеше нейде навън, само дето лежеше и беше тъмно. Леки, пъргави движения с ръце и крака. Главата наведена. Цялото тяло се тресе от смях на облекчение. Усети как тунелът се свива и го прегръща. Продължи да се плъзга. Напипа стената отпред и с ловка чупка отмина ъгъла. Успокои дъх и престана да се смее. Каза си, че е време за тишина. Запълзя с цялата бързина, на която бе способен. Забави чак когато усети как сводът се извисява нагоре. Продължи още малко и мирисът на околния въздух му подсказа, че наближава края.
После чу хеликоптера. Чу глухия тътен на витла в далечината. Чу стъпки на четирийсет метра пред себе си. Нечленоразделно възклицание на паническа изненада. Чу гласа на Милошевич. Изтънял. С акцент от Западното крайбрежие.
— Махайте тоя хеликоптер — изкрещя Милошевич през вратата.
Шумът наближаваше. Ставаше все по-мощен.
— Махай го, чуваш ли? — крещеше Милошевич. — Ще я убия, Макграт. Непременно ще я убия, разбра ли?
Беше съвсем тъмно. Между Ричър и светлите процепи около вратата имаше автомобили. Но бялата
