Той отново вдигна пистолета. Адютантът увеличи докрай. Грамадното туловище на Боркен изпълни екрана. Широко розово лице, черен пистолет.
— Виждаме го — каза Уебстър.
Адютантът отдръпна назад. Боркен придоби по-нормални размери.
— „Зиг Зауер Р–226“ — каза той. — Познавате ли това оръжие?
Уебстър помълча. Озърна се.
— Да, познаваме го.
— Девет милиметра — каза Боркен. — Петнайсет патрона в пълнителя.
— И какво? — запита Уебстър.
Боркен се разсмя. Смехът му отекна мощно в ухото на Уебстър.
— Време е за тренировка по стрелба. Познайте кой ще е мишената.
Видяха как двамата мъже пристъпват по-плътно до Холи. После я видяха да вдига патерицата. Държеше я хоризонтално с двете ръце. Жестоко заби върха в корема на първия. Отдръпна я и замахна. Завъртя се и удари втория по главата. Но патерицата беше от лек алуминий. Нямаше тежест. Холи я захвърли и ръцете й се стрелнаха към джобовете. След миг изхвръкнаха и всяка стискаше нещо. Нещо блестящо под слънцето. Тя се хвърли напред и замахна срещу по-близкото лице. Подскачаше, въртеше се и размахваше искрящите оръжия.
Адютантът се вкопчи в таблото. Отдръпна картината и се вторачи. Първият мъж лежеше, притискайки с длани лицето и гърлото си. Кръв по сивия път. Холи описваше бързи кръгове и мяташе ръце из въздуха като пантера в клетка. Въртеше се около изпънатия, вдървен крак, а с другия нанасяше стремителни удари на всички страни. Уебстър чуваше по радиостанцията тежкото й дишане. Чуваше я как крещи заплашително. Гледаше екрана и безмълвно се молеше: бягай наляво, Холи, бягай към джипа.
Тя побегна надясно. Вдигна високо лявата си ръка, а дясната свали надолу, като боксьор. Хвърли се върху втория мъж. Той вдигна пушката, но настрани, в панически опит да отбие жестокия удар. Изпречи я срещу ръката и китката й изпращя върху цевта. Лъскавото оръжие отхвръкна във въздуха. Тя ритна с всичка сила под пушката и го улучи в слабините. Човекът се завъртя и рухна. Холи се стрелна към Боркен. Блестящото нещо в ръката й описа свирепа дъга. Уебстър чу писък. Камерата показа как Боркен залита назад с окървавена шия, а Холи се хвърля след него.
Но зад нея първият мъж отново бе на крака. Поколеба се. После размаха пушката като тояга. Стовари плоската страна на приклада върху тила й. Тялото на Холи омекна. Само кракът остана вдървен. Тя се преметна през него като през ниска ограда. И остана да лежи на пътя в краката на Боркен.
Две проснати фигури. Едната беше на Холи. Ричър настрои бинокъла и се вгледа. Двама прави. Войник с пушка и Боркен с пистолет и радиостанция. Всички плътно един до друг. Виждаше ги през дърветата на хиляда и двеста метра югоизточно и сто метра по-долу. Вгледа се в неподвижната Холи. Желаеше я. Обичаше я. Заради храбростта. Двама въоръжени мъже и Боркен, а тя все пак се опита. Безнадеждно беше, но се опита. Той отпусна бинокъла и преметна крак пред комина. Сякаш яздеше тенекиен кон. Коминът бе топъл. Лежеше с гърди върху керемидите. Главата и раменете му се додаваха над ръба на покрива. Отново вдигна бинокъла, затаи дъх и зачака.
Видяха — как Боркен размахва ръце, после раненият се надигна и застана до другия, който я бе ударил. Видяха ги как извиха ръцете й зад гърба и я вдигнаха на крака. Главата й клюмна. Единият крак се подгъваше, другият беше вдървен. Подпряха я на него и изчакаха. Боркен им махна с ръка. Двамата я повлякоха през пътя. После Боркен заговори на Уебстър високо и задъхано:
— Добре, веселбата свърши. Дай ми нейния старец.
Уебстър подаде радиостанцията на Джонсън. Той се вгледа в нея. Вдигна я към ухото си.
— Каквото искате — каза той. — Всичко, което искате. Само не я мъчете.
Боркен избухна в смях. Мощен смях на облекчение.
— Ето, такива хора харесвам. А сега гледайте.
Двамата повлякоха Холи по могилката пред разрушената сграда. Стигнаха до дънера на изсъхналото дърво. Завъртяха я и подпряха гърба й на него. Минаха от двете страни и дръпнаха ръцете й около дървото. Тя надигна глава. Тръсна я замаяно. Докато единият държеше Холи за ръцете, другият извади нещо. Белезници. Закопча китките й зад дървото. После двамата отстъпиха надолу към Боркен. Холи се свлече покрай дънера. Напрегна крака и се изправи. Пак тръсна глава и се огледа.
— Дойде време за тренировка — каза Боркен по радиото.
Адютантът на Джонсън завъртя настройката и увеличи изображението. Боркен се отдалечаваше. Измина двайсет метра на юг и се обърна. Пистолетът сочеше към земята, радиостанцията бе вдигната край лицето му.
— Хайде, започваме — каза той.
Завъртя се надясно и вдигна ръка. Държеше я съвършено права по линията на раменете като в дуел от стар филм. Погледна с присвито око над цевта и стреля. Пистолетът подскочи безшумно и на метър пред краката на неподвижната Холи избухна облаче прах.
Боркен пак се разсмя.
— Слаб изстрел. Трябва да потренирам. Май няма скоро да наближа мишената. Но ми остават още четиринайсет патрона, нали?
Той стреля отново. Вдигна се облаче прах. На един метър зад дънера.
— Още тринайсет — каза Боркен. — Как мислиш, не е ли най-добре да заложиш на Си Ен Ен? Обади им се и разкажи всичко. Нека да е официално изявление. Накарай Уебстър да потвърди. После ги свържи с този предавател. Като не ми поправихте линията, ще трябва да си осигуря пряка връзка.
— Ти си луд — каза Джонсън.
— Не аз, ти си луд — отвърна Боркен. — Аз съм историческа сила. Нищо не може да ме спре. Стрелям по дъщеря ти. Кръщелницата на президента. Ти не разбираш, Джонсън. Светът се променя. Аз го променям. Светът има право да види какво върша тук. Милиони последователи ще се втурнат към мен.
Джонсън мълчеше. Беше зашеметен.
— Добре — каза Боркен. — Сега ще изключа. Ти хващай телефона. Още тринайсет куршума. Ако не ми се обадят от Си Ен Ен, последният ще я убие.
Джонсън чу как връзката се прекъсна. Вдигна очи към екраните и видя, че Боркен е захвърлил предавателя на земята. Видя го как вдига пистолета с две ръце. Как се прицелва. И как забива куршум точно между краката на дъщеря му.
Ричър се отпусна над топлия комин и свали бинокъла. Трескаво пресмяташе наум. Пресмяташе време и разстояние. Намираше се хиляда и двеста метра на северозапад. Нямаше как да стигне навреме. И при всяко положение щеше да вдигне шум. Той отпусна гърди върху покрива на столовата и подвикна надолу към Макграт. Гласът му изведнъж бе станал тих и спокоен. Сякаш даваше поръчка в изискан ресторант.
— Макграт — обади се той. — Бягай да разбиеш вратата на оръжейната. Това е крайната барака, отделно от другите.
— Добре — отвърна Макграт. — Какво искаш?
— Знаеш ли как изглежда „Барет 90“? Голяма черна пушка с оптически прицел и дулен спирач. Потърси и зареден пълнител. Сигурно ще е близо до нея.
— Добре — повтори Макграт.
— И побързай — каза Ричър.
От юг Гарбър вече имаше чудесна видимост, защото двамата войници се върнаха и застанаха зад Бо Боркен. Отдръпнаха се на разстояние, като че не искаха да го разсейват. Боркен стоеше на около двайсет метра от Холи и стреляше по могилката. Гарбър лежеше на склона седемдесет метра по-долу. Холи беше пред него, леко наляво. Боркен леко надясно. Черното му туловище се очертаваше идеално върху бялата южна стена на съда. Гарбър забеляза, че неотдавна някой е затулил горните прозорци с белосан шперплат. Главата на Боркен се виждаше точно в средата на един от новите правоъгълници. Гарбър се усмихна. Щеше да е като стрелба по малко розово кръгче върху лист бяла хартия. Той нагласи пушката на сериен огън и
