Хоби сви рамене. Мълчеше.
— Обадиха се от Хавай, нали? — каза секретарят. — Планираше да избягаш веднага щом се обадят от Хавай.
— Костело не е бил в Хавай — отвърна Хоби. — Проверихме.
— Толкова по-зле. Някой друг е бил в Хавай. Някой, когото не познаваме.
— Нищо необичайно. Няма как иначе. Помисли — каза Хоби. — Няма смисъл някой да отиде до Хавай, преди да са ни се обадили от другата страна. Нещата са последователни, както знаеш. Най-напред ни се обаждат от другия край, след това от Хавай, едно, две. После трябва да тръгваме. Не преди това.
— Ти обеща — каза секретарят.
— Твърде рано е — отвърна Хоби. — Не е логично. Помисли. Ако някой си купи пистолет и кутийка патрони и насочи пистолета към теб, ще се изплашиш ли?
— Разбира се.
— А аз няма — каза Хоби. — Защото пистолетът не е зареден. Първата стъпка е да купиш оръжието и патроните. Втората стъпка е да го заредиш. Докато не ни се обадят от другия край, Хавай е празно оръжие.
Секретарят отпусна глава назад и се загледа в тавана.
— Защо правиш това?
Хоби отвори чекмеджето и извади папката на Стоун. След това подписаното споразумение. Наклони го към светлината, докато видя синьото мастило на двата подписа.
— Шест седмици — каза той. — Може би по-малко. Само това ми е необходимо.
Секретарят отново погледна напред и присви очи.
— Необходимо за какво?
— За най-големия удар през живота ми.
Остави документа на бюрото и го затисна с куката.
— Стоун току-що ми предаде цялата си компания. Три поколения труд и усилия, а този глупак ми поднесе всичко на тепсия.
— Не. Поднесе ти лайно на тепсия. Даде милион и сто хиляди долара срещу някакви си хартийки.
Хоби се усмихна.
— Успокой се и остави мисленето на мен, става ли? Мен ме бива в това, нали?
— Добре, тогава как? — попита секретарят.
— Знаеш ли какво притежава той? Голяма фабрика на Лонг Айланд и голяма къща в Паунд Ридж. Петстотин къщи, струпани около фабриката. Сигурно има към дванайсет хиляди декара първокласен недвижим имот на Лонг Айланд, близо до брега, който плаче да бъде разработен.
— Къщите не са негови — възрази секретарят.
Хоби кимна.
— Не са. Повечето са ипотекирани в някаква малка банка в Бруклин.
— Добре, тогава как? — попита отново секретарят.
— Помисли — каза Хоби. — Какво ще стане, ако пусна акциите на борсата?
— Срещу тях няма да получиш нищо. Те нямат никаква стойност.
— Точно така, нямат никаква стойност. Само че банкерите все още не го знаят. Той ги е излъгал. Не ги е посветил в проблемите си. Иначе защо му е да идва при мен? Така че на банкерите ще им бъде показано доколко са гарантирани дадените от тях кредити. Ще получат оценка направо от борсата. Ще им бъде казано: „Акциите ви струват по-малко от лайно.“ Тогава какво?
— Ще изпаднат в паника — отвърна секретарят.
— Точно — кимна Хоби. — Ще изпаднат в паника. Изложени са на риск, обезпеченията им не струват нищо. Ще се потят, докато Хоби Куката не отиде при тях и не им каже, че дава по двайсет цента за долар от дълга на Стоун.
— Ще се съгласят ли? Двайсет цента за долар?
— Ще се съгласят. Ще са готови да отхапят и другата ми ръка, за да стане. И като част от сделката ще включат и акциите, които държат.
— Добре, а след това какво? Къщите?
— Същото нещо — отговори Хоби. — Аз ще притежавам акциите, фабриката. Ще я затворя. Няма работа. Пет хиляди ипотеки ще останат неплатени. Банката в Бруклин наистина ще се разтревожи заради това. Ще откупя ипотеките срещу десет цента за долар, ще изхвърля наемателите и готово. След това наемам два големи булдозера и ставам собственик на дванайсет хиляди декара първокласна земя на Лонг Айланд, близо до брега. Плюс голяма къща в Паунд Ридж. Всичко това ще ми струва около осем милиона и сто хиляди долара. Къщата струва два. Оставам с шест милиона и сто хиляди, дадени за нещо, което Може да се продаде за сто милиона, ако подходиш правилно.
Секретарят го гледаше.
— Затова са ми нужни шест седмици — каза Хоби.
След това секретарят поклати глава.
— Няма да стане — възрази той. — Това е стар семеен бизнес. Стоун все още държи повечето акции. Той още не ги е продал. Банката му държи малка част от тях. Ти ще си съдружник с миноритарен дял и той няма да позволи да направиш всичките тези неща.
Хоби също поклати глава.
— Ще ми продаде дела си. Целия. Без остатък.
— Няма.
— Ще го продаде.
В обществената библиотека имаше добра и лоша новина. В телефонните указатели на Манхатън, Бронкс, Бруклин, Куинс, Стейтън Айланд, Лонг Айланд, Уестчестър, крайбрежието на Джърси, Кънетикът, бяха записани много хора на име Джейкъб. Ричър определи радиус от един час път до центъра на града. Хората, които живеят на час от града, инстинктивно отиват там, когато се нуждаят от нещо. Ако живеят по-далеч, може би не. Записа си ги с молива в бележника и преброи 129 потенциални кандидатки за обезпокоената мисис Джейкъб.
В „Жълтите страници“ обаче нямаше частен детектив на име Костело. В „Белите страници“ имаше предостатъчно на брой граждани с това име, но не и професионални детективи. Ричър въздъхна. Беше разочарован, но не и изненадан. Би било прекалено хубаво, за да е истина, ако бе отворил указателя и бе попаднал на „Костело — частни разследвания; специалист по откриването на бивши военни полицаи из островите край Флорида.“
Много от агенциите не носеха имената на собствениците си и голяма част от тях се конкурираха за вписване в началото на списъка, защото започваха с главно „А“. „Ас“, „А–1“, „АА“, частни разследвания. Други използваха имената на местонахождението си, като Манхатън или Бронкс. Някои се целеха в горните нива на пазара с фрази като „Паралегални услуги“. Една агенция се бе нарекла „Шерлок Холмс“, за да подчертае приемствеността в занаята. В две работеха само жени и обслужваха само жени.
Ричър разгърна още веднъж указателя, обърна страницата на бележника и си записа петнайсет номера на нюйоркската полиция. Замисли се над възможностите си. След това излезе навън, мина покрай двата приклекнали лъва и отиде до един уличен телефон на тротоара. Опря бележника върху апарата и с всичките монети по четвърт долар, които имаше, започна да се обажда в полицейските участъци. Надяваше се да попадне на някой стар сержант, който знае всичко, което си струва да се знае.
Улучи при четвъртото обаждане. Първите три участъка не можеха да му помогнат, без да засвидетелстват особено съжаление заради този факт. Четвъртото обаждане започна по същия начин — сигнал, бързо прехвърляне на линията, дълга пауза, след това дрезгаво потвърждение, че на телефона е човек, заровен дълбоко в търбуха на някаква малка стая с папки.
— Търся човек на име Костело — каза Ричър. — Пенсиониран от полицията и започнал да работи частно, може би сам, може би за някой друг. На около шейсет.
— Да, кой се обажда? — попита гласът от другата страна. Би могъл да принадлежи на самия Костело.
— Името ми е Картър — отговори Ричър. — Като президента.
