Лесни за убиване

бе учила майка му, се появяваше в очите му като празен, безразличен поглед. Страхуват се от мен. Това го забавляваше, той се усмихваше, а хората бягаха още по-далеч. От онзи момент нататък разбра, че градовете са места като всички други и че на всеки градски човек, от когото би трябвало да се страхува, има поне деветдесет и девет други, които се страхуват много повече от самия него. Използваше това знание като тактика и спокойната увереност, която то придаваше на походката и погледа му, удвояваше въздействието му върху хората. Динамиката на града.

Петдесет и пет минути по-късно Ричър излезе от сянката и застана на ъгъла. Облегна се на тухлената стена на ресторанта и продължи да чака. Чуваше оперната музика съвсем тихо, през стъклото до него. Колите минаваха с трясък през дупките из улицата. На отсрещния ъгъл имаше бар с вентилатор, който бучеше и изхвърляше пара нагоре към светлината на неоновите лампи. Беше студено и хората бързаха по тротоара, сгушени в яките на палтата си. Стоеше, опрял едното си рамо на стената, с ръце в джобовете, и наблюдаваше идващия към него поток от коли.

Двамата се върнаха точно навреме с черен мерцедес седан. Паркираха на една пресечка от ресторанта, фаровете угаснаха и предните врати се отвориха едновременно. С разкопчани дълги палта, двамата слязоха, отвориха задните врати и измъкнаха от седалката бейзболни бухалки. Мушнаха ги под палтата си, затръшнаха вратите, огледаха се и тръгнаха. Трябваше да изминат десет метра, после да пресекат улицата, после още десет метра. Движеха се бързо. Едри, самоуверени типове, с големи, леки крачки. Ричър се оттласна от стената и ги пресрещна, когато се качиха на неговия тротоар.

— В алеята, момчета — каза той.

Отблизо наистина изглеждаха внушителни. Като двойка несъмнено бяха подходящи за ролята. Бяха млади, нямаха трийсет, и едри, със стегната плът, която не е само мускул, но върши почти същата работа. Дебели вратове, копринени вратовръзки, ризи и костюми, които не се продават по каталог. Бухалките бяха прави, очертаваха се под дрехите им отляво. Държаха ги през подплатата на джобовете.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита типът отдясно.

Ричър го погледна. Първият, който проговори, доминира във всяко партньорство, а в ситуация като тази, двама срещу един, най-напред трябва да се неутрализира доминиращият.

— Кой, по дяволите, си ти? — повтори онзи.

Ричър пристъпи напред и вляво и леко се извърна, препречвайки пътя им и насочвайки ги към алеята.

— Аз съм управителят — отвърна той. — Ако искате да ви се плати, аз съм човекът, с когото трябва да разговаряте.

Онзи се замисли, после кимна.

— Добре, но не в алеята. Ще говорим вътре.

Ричър поклати глава.

— Не е логично, приятел. Плащаме ти, за да стоиш извън ресторанта отсега нататък, нали?

— Носиш ли парите?

— Разбира се — отговори Ричър. — Двеста долара.

Застана пред тях и тръгна по алеята. Лъхна го парата от вентилаторите на кухнята. Миришеше на италианска храна. Под краката си усещаше боклуци и пясък, а скърцането на подметките му отекна по пустата алея. Спря, обърна се и застана като нетърпелив човек, удивен от нежеланието им да го последват. Силуетите им се очертаваха на фона на фаровете, които чакаха на кръстовището зад тях. Погледнаха го, после се спогледаха и тръгнаха напред един до друг. Влязоха в алеята. Бяха съвсем спокойни. Едри, самоуверени типове, с бухалки под палтата, двама срещу един. Ричър изчака малко и тръгна по косия диагонал, на границата между светлото и сянката. Пак спря. Върна се малко назад, сякаш искаше да минат пред него. В знак на учтивост. Те продължиха напред. Приближиха се.

Ричър удари онзи отдясно с лакът отстрани по главата. Имаше множество биологически причини да го направи. Общо взето, човешкият череп е по-твърд от човешката ръка. Ако удариш череп с ръка, по- вероятно е да пострада ръката. С лакът е по-добре. И главата отстрани е по-уязвима, отколкото отпред или отзад. Мозъкът понася далеч по-добре удар отпред и отзад, отколкото отстрани. Поради някаква сложна еволюционна причина. Та ударът бе с лакът, отстрани. Беше бърз, силен удар, добре премерен, но онзи се задържа прав върху омекналите си колене доста време. После изпусна бухалката. Тя се плъзна изпод шлифера му и изчатка по паважа. Ричър го удари пак. Със същия лакът. От същата страна. Чу се същият звук. Мъжът се свлече, като че ли под краката му се беше отворил капак.

Другият беше вече нащрек. Дясната му ръка стискаше дръжката на бухалката. После я хвана и с лявата. Измъкна я изпод палтото си и понечи да замахне, но допусна грешката, която правят повечето хора. Отдръпна я много назад и замахна прекалено ниско. Искаше да нанесе силен удар, в средата на тялото на Ричър. Големият замах губи много време. Насоченият към средната част на тялото удар се отбива много лесно. Най-добре е да се прицелиш високо, в главата, или ниско, в коленете.

За да се предпазиш от удар с бухалка, трябва да се приближиш достатъчно и да го направиш навреме. Силата на удара идва от тежестта на бухалката, умножена по скоростта на замаха. Въпрос на математически изчисления. Масата по скоростта и така нататък. Тежестта на бухалката винаги е постоянна — нищо не можеш да направиш. Значи трябва да убиеш силата на замаха. Трябва да се приближиш и да я посрещнеш, когато е в задно положение, преди да е полетяла напред. Докато е още в първата секунда на ускорение. Докато се движи много бавно. Затова и прекалено големият замах не е добра идея. Колкото по-назад е бухалката, толкова по-късно ще можеш да я задвижиш напред. Толкова повече време губиш.

Ричър беше на трийсет сантиметра от бухалката, когато дойде ударът. Проследи движението й с поглед и я улови с две ръце, ниско пред корема си. Въобще не беше набрала скорост. Само безобидно шляпване по дланите. В този момент слабият замах се превръща в оръжие, което можеш да използваш. Ричър дръпна рязко бухалката, извади нападателя си от равновесие, ритна го в кокалчетата и заби бухалката в тялото му. Заби я. Без замах. Мъжът се свлече на колене и си удари главата в стената на сградата. Ричър го срита, за да падне по гръб, после притисна гърлото му с бухалката, като настъпи дръжката и се облегна с цялата си тежест върху другия й край. С лявата ръка претърси джобовете му. Извади автоматичен пистолет, дебел портфейл и мобилен телефон.

— Кой ви праща? — попита той.

— Мистър Петросян.

Името не говореше нищо на Ричър. Беше чувал за руски шахматист с това име. Както и за нацистки генерал от танковите войски. Никой от двамата обаче не се занимаваше с „охранителен рекет“ в Ню Йорк. Усмихна се недоверчиво.

— Петросян ли!? — възкликна той. — Шегуваш се.

Каза го презрително, сякаш от всички съперници, за които се сещаха неговите шефове, Петросян беше толкова назад в списъка, че бе почти незабележим.

— Шегуваш се, нали? — попита той пак след малко. — Петросян? Какво му става? Да не е превъртял?

Другият се раздвижи. Ръцете и краката му бавно търсеха опора. Ричър натисна рязко бухалката към гърлото на първия, после я стовари върху главата на другия. Върна я на мястото й след секунда и половина. Онзи започна да се дави под натиска. Другият се просна безжизнено. Не като на кино. След три удара по главата никой не продължава да се бие. Защото му става зле, гади му се и се чувства болен цяла седмица. Едва стои на краката си.

— Имам послание за Петросян — каза тихо Ричър.

— Какво е то? — изпъшка онзи.

— Вие самите — отговори усмихнато Ричър.

Бръкна в джоба си и извади етикетите и лепилото.

— А сега стой неподвижно.

Онзи се подчини. Само посегна с ръка към гърлото си, но нищо повече. Ричър отлепи бялата предпазна лента на етиката, изстиска малко лепило и го притисна към челото на онзи. Прокара два пъти пръст по повърхността, за да я залепи добре. На етикета беше написано: „Мостро“ вече има охрана.

— Не мърдай — повтори той.

Взе бухалката, отиде при другия и го обърна с лице нагоре, хващайки го за косата. Залепи лентичката на