Лесни за убиване

челото му с много лепило. На нея пишеше: Не започвайте с нас война за територии. Претърси джобовете му и пак откри автоматичен пистолет, портфейл, телефон. Плюс ключовете за мерцедеса. Изчака, докато мъжът под него се размърда. Погледна другия. Той се опитваше да се изправи на четири крака и опипваше лепенката на челото си.

— Няма да я свалиш — увери го Ричър. — Освен ако не отлепиш и кожата с нея. Предай много поздрави на мистър Петросян и после иди в някоя болница.

Пак се обърна към другия нападател. Изстиска тубата с лепило върху дланите му, притисна ги една в друга и преброи до десет. Химически белезници. Хвана го за яката, изправи го и го задържа, за да не падне. После хвърли ключовете от колата на първия.

— Предполагам, че ти си шофьорът — каза му. — Хайде, чупката.

Онзи продължи да стои неподвижно и да се озърта наоколо. Ричър поклати глава.

— Не си го и помисляй — предупреди го той. — Ще ти откъсна ушите и ще те накарам да ги изядеш. И не се връщай повече тук. Никога. Или ще изпратим някой, който е много по-лош от мен. В момента аз съм ти най-добрият приятел, уверявам те. Ясен ли съм?

Онзи го гледаше втренчено. След това кимна едва забележимо.

— Е, хайде чупката — подкани го Ричър.

Типът със залепените ръце имаше проблем с движението. Не му се удаваше. Приятелят му пък не можеше да му помогне. Нямаше свободна ръка, с която да го прихване. Замисли се за секунда, после се мушна под двете залепени китки и вдигна приятеля си на гръб. Заклатушка се към входа на алеята. Силуетът му се осветяваше от уличните лампи. Приведе се малко, намести тежестта на гърба си и се скри зад ъгъла.

Пистолетите бяха берета М9, деветмилиметрови. Ричър беше използвал същия модел в продължение на цели тринайсет години в армията. Серийният номер е гравиран върху алуминиевия обков, под името „Пиетро Берета“, върху плъзгача. Номерата и на двата пистолета бяха изтрити със заоблена пила, от дулото към спусъка. Мърлява работа. Пълнителите и на двата бяха заредени с лъскави медни патрони. Ричър ги разглоби в тъмното и захвърли цевите, пълнителите и патроните в контейнера за боклук пред ресторанта. Натъпка спусъчните механизми с прахоляк от земята и защрака спусъците до блокирането им. След това ги метна в контейнера. Смачка телефоните с бухалките и остави парчетата на земята.

В портфейлите имаше кредитни карти, шофьорски книжки и пари. Ричър натъпка банкнотите в джоба си и изрита портфейлите надалеч. Изтупа дрехите си, обърна се и се върна на тротоара. От черния мерцедес нямаше и следа. Отново влезе в празния ресторант. Оркестърът свиреше с пълна сила, някакъв тенор се опитваше да вземе финалния висок тон. Собственикът седеше зад бара замислен. Вдигна очи. Тенорът най- накрая успя, цигулките, челата и контрабасите го последваха. Ричър извади десет долара от откраднатата пачка и ги сложи на бара.

— За чинията, която счупиха — обясни той. — Промениха решението си.

Собственикът погледна десетте долара, но не каза нищо. Ричър се обърна и излезе на улицата. На отсрещния тротоар видя двойката от ресторанта. Стояха и го гледаха. Русолявият мъж с мустаците и мургавата жена с куфарчето. Сгушени в палтата си, не отделяха очи от него. Ричър отиде до джипа си и отвори вратата. Качи се и включи двигателя. Погледна през рамо потока от коли. Онези двамата все още го наблюдаваха. Ричър подкара и се включи в движението. Настъпи педала. На следващата пряка погледна в огледалото и видя как жената с куфарчето слезе на платното и се загледа след него. След това неоновите отблясъци я скриха от погледа му.

2

Гарисън е селце на източния бряг на река Хъдсън, в окръг Пътнам, на около деветдесет и три километра северно от Трайбека. В късните есенни вечери трафикът не е проблем. Един-единствен пункт за пътна такса, пусти отбивки и съответно възможност за значително по-висока средна скорост. Ричър обаче караше внимателно. Идеята да пътува редовно от точка А до точка Б беше нова за него, както и самото съществуване на А и Б. Тук се чувстваше като чужденец. И като чужденец полагаше усилия да не се забърква в неприятности. Караше бавно, за да не го забележат, и пропускаше другите коли отляво и отдясно. Измина деветдесетте и три километра за час и седемнайсет минути.

Неговата улица беше много тъмна, защото се намираше доста навътре, в рядко населения селски район. Контрастът с металическия блясък на града беше огромен. Ричър сви в алеята към къщата си и се вгледа в осветените от фаровете растения покрай асфалта. Сухите кафяви листа изглеждаха живи и нереални на електрическата светлина. След миг фаровете осветиха вратата на гаража, пред който бяха спрени две коли, с предниците към него. Ричър натисна рязко спирачката и в същия миг фаровете им блеснаха и го заслепиха, а огледалото му се изпълни с ярка светлина отзад. Наведе глава, за да избегне блясъка, и забеляза хора, които тичаха към него отстрани, с мощни фенерчета в ръце. Обърна се и видя две коли със запалени фарове, от които продължаваха да слизат хора. Колата му беше обляна в светлина. Онези приближаваха. Носеха пистолети и бронирани жилетки върху саката си. Заобиколиха колата му. Забеляза, че някои от батериите бяха монтирани към цевите на карабини. Откъм реката се стелеше лека мъгла и светлините я прорязваха напосоки. Някой се приближи към колата му. Вдигна ръка и почука по стъклото до главата му. После ръката се отвори. Беше малка, бяла и слаба. Женска ръка. Към нея се насочи лъч на фенерче и Ричър видя, че тя стиска значка с форма на щит. Златна. В горния край на щита имаше златен орел, с обърната наляво глава. Светлината се приближи и Ричър се вгледа. Прочете надписа: Федерално бюро за разследване. Министерство на правосъдието на САЩ. Жената долепи значката към стъклото. Студено металическо изщракване. Изкрещя нещо. Гласът й достигна до него от мрака.

— Изключи двигателя! — викаше тя.

Ричър виждаше само лъчите светлина, насочени към него. Изключи двигателя и вече не чуваше нищо, освен изхрущяването на подметки в чакъла и в натежалия от мъгла въздух.

— Сложи и двете си ръце на волана! — извика жената.

Той се подчини и остана неподвижен, с обърната към вратата глава. Тя се отвори, плафонът в купето светна и освети мургавата жена от ресторанта. Русолявият с мустаците беше до нея. В едната си ръка тя държеше значката, а в другата пистолет. Пистолетът беше насочен към главата му.

— Слез от колата! — каза жената. — Бавно и внимателно.

Тя отстъпи назад, без да изпуска от прицел главата му.

Ричър се завъртя бавно и спусна крака на чакъла, с едната ръка върху задната седалка, а другата върху волана, готов да излезе навън. На светлината на фаровете видя пет-шест души. Отзад сигурно имаше още. И други около къщата. И на входа на алеята. Жената направи още една крачка назад. Той слезе от колата.

— Обърни се и сложи ръце на колата! — нареди тя.

Той се подчини. Металът беше студен и хлъзгав от вечерната роса. Усети как го опипват. Извадиха портфейла му и откраднатите пари от джоба на панталона му. Някой се наведе към колата и взе ключовете.

— Сега при онази кола — добави жената и посочи със значката си. Той се обърна и видя фаровете, които прорязваха мъглата, на около метър от краката му. Една от колите до гаража. Тръгна нататък. Чу някой да казва: Претърсете колата му. Един тип с тъмносиня бронирана жилетка чакаше до колата при гаража. Той отвори задната врата и отстъпи назад. Куфарчето на жената стоеше изправено на седалката. Изкуствена грапава кожа. Ричър се намести до него. Мъжът с бронираната жилетка затръшна вратата и в същия миг се отвори другата. Жената седна до него. Палтото й беше разкопчано и той видя блузата и сакото й. Полата й беше сивкаво-черна, къса. Дочу шумоленето на найлон и видя пистолета, отново насочен към главата му. Предната врата се отвори, русолявият се опря на коляно върху седалката и се пресегна за куфарчето. Ричър зърна светлите косми върху китката му и каишката на часовник. Онзи отвори куфарчето и извади някакви книжа. Насочи фенерчето към тях. Ричър видя гъсто напечатани страници и собственото си име с едри, черни букви най-горе, на първата.

— Заповед за обиск — обясни жената. — В дома ти.

Русолявият се измъкна и затвори вратата. Колата утихна. В мъглата вън се чуха стъпки. После и те утихнаха. За миг лицето на жената беше осветено само от отблясъците вън. После тя протегна ръка и запали