следващия ден се явила на дежурство с пола. На следващата вечер изчезнало всичкото й бельо. На сутринта пак се явила с пола, но без нищо отдолу. Лейтенантът й я извикал в кабинета си и я накарал да стъпи разкрачена върху голямо огледало, оставено на пода, докато той й се карал за някаква бъркотия с документи. През това време целият личен състав се изредил в кабинета по един или друг повод, за да разгледа отражението в огледалото. Изпратили лейтенанта във военен затвор, а Стенли служила още една година, след което напуснала, живяла сама и умряла сама в Сан Диего, в малката вила, която се виждаше на снимките и в която патолозите и съдебните медици от Калифорния не бяха открили абсолютно нищо.
— На колко години си? — попита Ричър.
— Аз ли? — учуди се Харпър. — На двайсет и девет, казах ти вече. Този е от често задаваните въпроси.
— И си от Колорадо, нали?
— От Аспен.
— Имаш ли семейство?
— Две сестри и един брат.
— По-големи или по-малки?
— Всичките са по-големи. Аз съм бебето.
— Родителите ти?
— Баща ми е аптекар, майка ми му помага.
— Водеха ли ви някъде като деца?
— Разбира се. Големият каньон, пустинята, навсякъде. Една година ходихме на палатки в Йелоустон.
— С кола, нали?
— Разбира се. Имахме голямо комби, пълно с деца. Щастливото семейство. Защо ме разпитваш за това?
— Какво си спомняш от пътуванията?
Харпър се намръщи.
— Бяха безкрайни.
— Точно така.
— Какво?
— Това наистина е много голяма страна.
— Е, и?
— Каролайн Кук е била убита в Ню Хампшър, а Лорейн Стенли три седмици след нея в Сан Диего. Това са, кажи-речи, най-далечните точки по диагонал, нали? Разстоянието по шосе е около пет хиляди и шестстотин километра. А може би дори и повече.
— Той с кола ли пътува?
Ричър кимна.
— Носи със себе си голямо количество боя.
— Може би има запаси някъде.
— Така става още по-лошо. Освен ако складът му не се намира на една права между Ню Хампшър, Южна Калифорния и сегашното му местонахождение. Би трябвало да направи обиколка, за да вземе боята, а това удължава допълнително разстоянието.
— Е, и?
— Ами трябвало е да пропътува четири-пет хиляди километра плюс времето за наблюдение на Лорейн Стенли. Би ли могъл да се справи за една седмица?
Харпър се намръщи.
— Това прави седемдесет часа при скорост осемдесет и осем километра в час.
— А такава средна скорост не може да се поддържа. Трябва да минава през градове, през пътни участъци в ремонт, освен това не би нарушавал ограниченията на скоростта. Един толкова педантичен човек не би рискувал да го спре пътната полиция. Огромни количества маскировъчна боя би предизвикала подозрения, нали?
— Ами това прави около сто часа път.
— Най-малко. Плюс ден или два за наблюдение, след като пристигне. На практика това е повече от седмица. Десет-единайсет дни. Дори дванайсет.
— Тогава?
— Ти ми кажи.
— Не може да е човек, който работи две седмици и почива една.
Ричър кимна.
— Така е.
Излязоха навън и завиха към столовата. Беше типично есенно време. Температурата бе с няколко градуса по-висока, но все пак бе хладно. Моравите бяха зелени, а небето — ослепително синьо. Влагата се бе изпарила и листата на дърветата изглеждаха сухи и по-светли.
— Не ми се прибира вътре — каза Ричър.
— Трябва да работиш — отвърна Харпър.
— Чета и препрочитам проклетите папки. Няма никаква полза. Трябва да помисля.
— По-добре ли мислиш, когато си навън?
— Общо взето.
— Добре, да отидем на стрелбището. Трябва да покрия нормативите за стрелба с пистолет.
— Не си ли го направила досега?
Тя се усмихна.
— Напротив. Но според правилника трябва да го правим всеки месец.
Взеха си сандвичи от столовата и ги изядоха, докато вървяха към стрелбището. Цареше обичайната за неделя тишина. Стрелбището беше голямо колкото стадион за хокей, оградено с насипи от три страни. Имаше шест коридора за стрелба, отделени с високи до раменете бетонни стени, които стигаха до мишените, направени от дебел картон, прикрепен към стоманена рамка. На всеки от тях беше начертан силует на човек с концентрични кръгове, чийто център беше сърцето. Харпър се легитимира на дежурния и му подаде оръжието си. Той го зареди с шест патрона и й го върна заедно с два чифта наушници.
— Иди в трети коридор — каза й той.
Трети коридор беше в средата. На бетонния под имаше черна линия.
— Трийсет метра — поясни Харпър.
Застана на линията и си сложи наушниците. Вдигна пистолета с две ръце, с леко разкрачени крака и свити колене. Изнесе бедрата си напред, а раменете — назад. Изстреля шестте куршума един след друг, с половин секунда интервал помежду им. Ричър забеляза сухожилията на ръката й. Бяха изпъкнали. При всеки изстрел цевта леко трепваше.
— Почисти — каза тя след това.
Ричър я погледна с недоумение.
— Това означава да донесеш мишената.
Очакваше попаденията да са разположени по вертикална права, с дължина около трийсет сантиметра, и когато стигна до мишената, се оказа точно така. В сърцето имаше две дупки, две в следващия кръг и две в кръга, който свързваше гърлото и стомаха. Откачи мишената и я занесе на Харпър.
— Две петици, две четворки и две тройки — каза тя. — Двайсет и четири точки. Минавам на косъм.
— Трябва повече да използваш лявата си ръка — каза Ричър.
— Как?
— Поеми цялата тежест с лявата, а с дясната само натискай спусъка.
— Покажи ми — каза тя след малко.
Ричър застана плътно зад нея и протегна лявата си ръка напред. Харпър вдигна пистолета с дясната, а той хвана ръката й в своята.
— Сега отпусни ръката. Нека аз поема тежестта.
Ръцете му бяха дълги, но и нейните не бяха къси. Тя се отдръпна назад и се допря плътно до него. Той
