Лесни за убиване

наведа… като в порнофилм. Едва тогава схванах, вбесих се и избухнах.

Ричър кимна.

— И го изпя на началството.

— Разбира се.

— А той как реагира?

Алисън се усмихна.

— Май че преди всичко беше озадачен. Сигурна съм, че го беше правил много пъти преди това и му се беше разминавало. Някак си беше изненадан от този обрат в негова вреда.

— Възможно ли е да е той?

Тя поклати глава.

— Не. Тук имаме убиец, нали? Гаскойн не беше такъв. Беше стар, тъжен човек. Уморен и безполезен. Според Джулия убиеца си го бива. Просто не мога да си представя Гаскойн да прояви подобна инициатива.

Ричър отново кимна.

— Ако психологическият профил, изготвен от сестра ти, е верен, имаме си работа с човек, който не е пряк участник.

— Да — съгласи се Алисън. — Може да не е свързан с никой конкретен инцидент, а да е страничен наблюдател, изведнъж решил да отмъщава.

— Ако профилът на Джулия е верен — повтори Ричър.

Последва кратка пауза.

— Едно голямо „ако“ — каза Алисън.

— Съмняваш ли се?

— Знаеш, че се съмнявам — отвърна тя. — Знам, че и ти се съмняваш. Защото и двамата знаем едно и също.

Харпър се наклони напред.

— И какво мислиш по въпроса?

— Просто не виждам как един военен би могъл да положи толкова усилия за подобно нещо. Не става така. В армията непрекъснато променят правилата. Преди петдесет години тормозът над чернокожите е бил нещо нормално, след това са го забранили. Било е нормално да се стреля по децата на виетнамците, след това са го забранили. И милиони други подобни неща. Стотици хора са попадали в затвора заради нарушения, които доскоро не са били такива. Когато Труман е обединил армията, никой не е започнал да избива негрите, подали оплаквания. Това е някаква нова реакция. Не мога да я разбера.

— Може би мъже срещу жени е по-фундаменталният конфликт — намеси се Харпър.

Алисън кимна.

— Може би. Не знам. В края на краищата обаче, както казва Джулия, целевата група е толкова специфична, че просто трябва да е военен. Кой друг би могъл да ни открие? Ако е военен обаче, той е много странен тип, какъвто не съм срещала досега.

— Наистина ли? — попита Харпър. — Нито един? Не е ли имало заплахи или коментари, докато ставаше всичко онова?

— Нищо съществено. Нищо повече от обичайните дивотии. Дори летях до Куонтико и Джулия ме хипнотизира, за да се опита да изрови нещо важно от паметта ми, но не се получи нищо.

Отново настъпи мълчание.

Харпър се замисли, изтърси някакви въображаеми трохи от масата и кимна.

— Е, май пътувахме напразно — каза тя.

— Съжалявам — отвърна Алисън.

— Нищо не е напразно — възрази Ричър. — Липсата на резултат понякога също е полезна. А и кафето беше чудесно.

— Искаш ли още?

— Не, не иска — каза Харпър. — Трябва да се връщаме.

— Добре. — Алисън стана, излезе след тях от кухнята, мина през коридора и отвори входната врата.

— Не пускай никого вътре — каза Ричър.

Алисън се усмихна.

— Не мисля да го правя.

— Казвам го напълно сериозно. Този тип не прилага сила. Просто влиза. Възможно е и да го познаваш. Или да е някакъв мошеник с правдоподобен мотив. Не се хващай на нищо подобно.

— Няма — отвърна тя. — Не се тревожете за мен. И ми се обадете, ако имате нужда от нещо. Следобедите ще съм в болницата, но през останалото време ще си бъда вкъщи… Желая ви успех.

Ричър излезе след Харпър през пътната врата, двамата тръгнаха по покритата с чакъл алея и чуха изщракването на ключалката зад себе си.

Местният агент им спести два часа полет, като им каза, че от Спокейн могат да летят до Чикаго и там да се качат на самолет до Вашингтон. Харпър се оправи с билетите и откри, че този вариант е по-скъп — вероятно затова и от Бюрото в Куонтико не бяха резервирали билети за този маршрут. Харпър реши да вземе билетите на своя отговорност и да спори след това. Ричър й се възхити. Обичаше нетърпението и хич не му се щеше да прекара още два часа в малката чесна. Изпратиха местния агент да се върне сам и се качиха на един боинг за Чикаго. Този път не ги пуснаха в бизнес класа, защото нямаше такава. Наложи се да седят много близо един до друг, лактите и коленете им се допираха през цялото време.

— Е, какво мислиш? — попита Харпър.

— Никой не ми плаща, за да мисля — отговори Ричър. — Всъщност до този момент никой не ми е платил за каквото и да било. Аз съм консултант. Ако ми зададеш въпроси, ще ти отговаря.

— Зададох ти въпрос. Какво мислиш?

Той сви рамене.

— Мисля, че потенциалните жертви са много и три от тях са вече мъртви. Не можете да ги охранявате, но ако останалите осемдесет и осем постъпят като Алисън Ламар, не би трябвало да имат проблеми.

— Значи смяташ, че заключените врати са достатъчни, за да спрат убиеца?

— Той сам е избрал начина си на действие. Явно, че не се докосва до нищо. Ако не му отворят вратата, какво ще направи?

— Може да промени начина си на действие.

— И в такъв случай ще го заловите, защото ще се наложи да остави след себе си солидни улики. — Ричър се обърна и погледна през прозореца.

— Значи така? Просто трябва да предупредим жените да си заключват вратите — каза Харпър.

Ричър кимна.

— Да. Мисля, че трябва да го направите.

— Така няма да хванем убиеца.

— Не можете да го хванете.

— Защо?

— Заради тези глупости с профилите. Просто не отчитате колко е умен.

Харпър поклати глава.

— Напротив. Чела съм профила. Там пише, че е много умен. И този метод върши работа, Ричър. С него хората са постигнали невероятни успехи.

— И колко провали?

— Какво искаш да кажеш?

Ричър се обърна към нея.

— Представи си, че съм на мястото на Блейк. На практика той е нещо като детектив по тежките убийства в национален мащаб, нали? Научава всичко. Представи си, че съм на негово място и ме уведомяват за всяко убийство, извършено в Америка. Представи си, че всеки път казвам, че предполагаемият убиец е бял трийсет и пет годишен мъж, с дървен крак, разведени родители и кара синьо ферари. Всеки път. Рано