Лесни за убиване

— Той е някъде там, на свобода. Трябва да го приберем на топло.

Ричър ги изгледа. Трима психолози. Опитваха се да налучкат правилните бутони. Опитваха се да изглежда като предизвикателство. Усмихна се.

— Схванах идеята.

— Добре. Утре тръгваш за Спокейн — каза Ламар. — Междувременно ще поработя още малко с досиетата. Ще ги видиш вдругиден. Ще разполагаш с данните от Трент плюс каквото научиш в Спокейн, плюс нещата, които вече имаме. След това ще очакваме от теб някакъв по-осезаем напредък.

Ричър пак се усмихна.

— Както кажеш, Ламар.

— Вечеряй и си лягай — каза Блейк. — До Спокейн е далеч. Ще тръгнеш утре рано. Разбира се, Харпър ще дойде с теб.

— В леглото ли?

Блейк отново се смути.

— В Спокейн, тъпако.

Ричър кимна.

— Както кажеш, Блейк.

Проблемът беше в това, че ситуацията наистина беше предизвикателство. Бе заключен в стаята си. Сам на леглото, загледан в окото на скритата камера. Но не я виждаше. Погледът му беше разфокусиран и виждаше всичко размазано. В зелено, сякаш Америка беше изчезнала и се бе превърнала в зелена трева и гора, без сгради, без шосета и шум, без хора, освен един, мъж, незнайно къде. Ричър се взираше в зеленото петно на сто и шейсет, хиляда и шестстотин, четири хиляди и осемстотин километра. Погледът му се рееше на изток и запад, на север и юг, взираше се в сенките, търсеше някакво раздвижване. Той е някъде там. Трябва да го хванем. В същия момент сигурно се разхожда или спи, или планира и се подготвя, мислейки си, че е най-големият умник в цяла Америка.

Ще видим дали е така, закани се Ричър. Размърда се. Трябваше да се заеме сериозно. Или, от друга страна, може би не трябваше. Още не беше взел генералното решение. Обърна се и затвори очи. Можеше да помисли за това по-късно. Можеше да вземе решението утре. Или вдругиден. Все едно.

Решението е взето. За интервала. Интервалът е минало. Време е да се поускорят нещата. Три седмици са прекалено дълъг период, повече не можеш да чакаш. Така. Човек оставя идеята да се роди в главата му, вглежда се в нея, преценява дали е добра и всъщност се оказва, че решението вече е взето, нали? След като духът излезе от бутилката, не можеш да го върнеш обратно. А духът е вече навън. И се носи с пълна скорост. Тръгваш към него.

12

На следващия ден нямаше закуска. Денят започна твърде рано. Когато Харпър отвори вратата, Ричър още не бе успял да се облече напълно. Беше си обул панталоните и приглаждаше с длан гънките на ризата си върху леглото.

— Страхотни белези имаш — каза Харпър.

Приближи се и заразглежда корема му с нескрито любопитство.

— От какво е този? — попита тя и посочи дясната му страна.

Ричър погледна надолу. Там, на корема, имаше белег от едри шевове, с форма на разкривена звезда. Изпъкваше бял и грозен над мускулите.

— От майка ми е — отвърна той.

— От майка ти ли?

— Отгледаха ме мечки гризли в Аляска.

Харпър завъртя очи и премести поглед към лявата страна на гърдите му. Точно върху гръдния мускул имаше дупка от куршум 38-ми калибър. Около дупката нямаше косми. Беше толкова голяма, че би могла да пъхне пръста си в нея.

— Експериментална операция — поясни той. — Проверяваха дали имам сърце.

— Тази сутрин изглеждаш щастлив — отбеляза тя.

Ричър кимна.

— Винаги съм щастлив.

— Успя ли да се свържеш с Джоди?

Той поклати глава.

— Не съм опитвал от вчера.

— Защо?

— Няма смисъл да си губя времето. Няма я.

— Тревожиш ли се?

Той вдигна рамене.

— Тя е голямо момиче.

— Ако чуя нещо, ще ти кажа.

Той кимна.

— На всяка цена.

— Наистина, от какво са белезите?

Той си закопча ризата.

— На корема е от парче от шрапнел. А на рамото е от изстрел.

— Драматичен живот.

Той извади палтото си от гардероба.

— Всъщност не е. Съвсем нормален, не е ли така? За войник. Войник, който се опитва да избегне насилието, е като счетоводител, който не иска да събира числа.

— Затова ли не ти пука за тези жени?

Той я погледна.

— Кой казва, че не ми пука?

— Мислех, че ще се вълнуваш повече.

— Вълненията не помагат.

— А кое? — попита тя.

— Както винаги търсенето на улики.

— Няма никакви улики. Той не оставя следи.

Ричър се усмихна.

— Това вече е улика, нали?

Тя извади ключа си и отключи вратата.

— Говориш със загадки.

Той сви рамене.

— По-добре е, отколкото да говоря глупости, както правят долу.

Пред вратата ги чакаше същият човек, със същата служебна кола. Този път остана зад волана, леко приведен, като съвестен шофьор. Откара ги до летище Нашънъл. Още не беше съмнало. Някъде на около петстотин километра на изток, над Атлантическия океан, проблясваше тънката ивица на изгрева. Единствената друга светлина бяха хилядите фарове на коли, пътуващи от север към града, към работните места. Бяха предимно стари автомобили. Стари, следователно евтини, следователно на хора от по-ниска категория, които трябва да бъдат зад бюрата си един час преди началниците си, за да направят добро впечатление, да получат повишение, за да могат да карат по-нови коли и да започват работа един час по- късно. Ричър седеше неподвижно и се опитваше да види лицата им, докато шофьорът на Бюрото ги задминаваше един по един.

На терминала на летището имаше доста хора. Мъже и жени в тъмни шлифери минаваха бързо през