— Добро утро — поздрави го тя.
Той вдигна ръка в отговор. Тя беше с друг костюм — пепелявосив, с бяла риза и червена вратовръзка. Беше точната пародия на неофициалната униформа на агентите от ФБР и отново бе изрязан доста плат, за да й стане по мярка. Косата й беше пусната и падаше зад раменете. На светлината изглеждаше златиста.
— Трябва да тръгваме — каза тя. — Работна закуска.
Ричър взе палтото си от шкафа, без да каже дума. Слязоха до фоайето и спряха за миг пред вратата. Валеше силно. Той вдигна яката си и я последва навън. Небето вече просветляваше. Дъждът беше студен. Харпър хукна по алеята, а той я следваше на една крачка отзад — наблюдаваше я, докато тича. Доста добре изглеждаше.
Ламар, Блейк и Поултън ги чакаха в столовата. Бяха заели три от петте стола, сложени около масата за четирима край прозореца. Гледаха го внимателно, докато приближаваше. В средата на масата имаше порцеланова кана с кафе, няколко обърнати с дъното нагоре чаши и кошничка с пакетчета захар и сметана. Лъжички. Салфетки. Чиния с понички. Сутрешните вестници. Харпър си взе стол и той се настани до нея. Ламар го наблюдаваше доста особено. Поултън извърна поглед. Блейк явно се забавляваше, но някак сардонично.
— Готови ли сме за работа? — попита той.
Ричър кимна.
— Разбира се. След като пийна малко кафе.
Поултън обърна чашите и Харпър ги напълни.
— Снощи се обадихме във Форт Дикс — каза Блейк. — Говорихме с полковник Трент. Днес ще ти отдели цял ден.
— Това ще е достатъчно.
— Изглежда, си му симпатичен.
— Не, задължен ми е, а това е различно.
Ламар кимна.
— Добре. Възползвай се. Знаеш какво търсиш, нали? Съсредоточи се върху датите. Намери хората, чиято почивка съвпада. Предполагам, че го прави към края на седмица та. Може би не точно последния ден, защото му трябва време, за да се върне в базата и да се успокои.
Ричър се усмихна.
— Страхотна логика, Ламар. Плащат ли ти за това?
Тя едва го погледна и се усмихна, сякаш знаеше нещо, което той не знаеше.
— Какво? — попита той.
— Дръж се възпитано — обади се Блейк. — Имаш ли някакви възражения срещу нейните предположения?
Ричър сви рамене.
— Ако гледаме само датите — каза той, — ще попаднем най-малко на хиляда имена.
— В такъв случай започни да изключваш. Накарай Трент да ги сравни с данните за жените. Търси човек, който е служил с някоя от тях.
— Или с някой от мъжете, попаднали в затвора — каза Поултън.
Ричър отново се усмихна.
— Страхотно мислене се вихри около тази маса, няма що. Чувствам се потиснат!
— Имаш ли по-добра идея, умнико?
— Знам какво ще направя.
— Искам само да не забравяш за какво става дума. На опасност са изложени много жени и една от тях е твоята.
— Ще се погрижа за това.
— Тогава тръгвай.
Харпър схвана намека и стана. Ричър се надигна от стола и я последва. Тримата около масата продължаваха да го гледат особено. Харпър го изчака до вратата на столовата и се обърна към него с усмивка. Когато я настигна, Ричър попита:
— Защо всички ме зяпат така?
— Гледахме записа — отговори тя. — От камерата в стаята ти.
— Е, и?
Тя не отговори. Той си припомни какво е правил. Беше взел душ два пъти, беше се разхождал из стаята, беше спуснал пердетата, беше спал, беше дръпнал пердетата и се бе разходил наоколо. Това бе всичко.
— Не съм направил нищо особено.
Тя се усмихна още по-широко.
— Така е.
— Тогава какво толкова е станало?
— Е, май си забравил да си вземеш пижама.
Механик от гаража докара кола пред вратата и я остави с включен двигател. Харпър изчака Ричър да се качи и седна зад волана. Потеглиха в дъжда през бариерата, през територията на морската пехота и скоро излязоха на магистралата. Продължиха на север, след четирийсет минути бързо каране завиха на изток, а след още десет минути спряха рязко пред северния портал на военновъздушна база Андрюс.
— Дадоха ни служебния самолет — обади се Харпър.
След две проверки за самоличност се озоваха до стълбичката на един лиърджет без обозначения. Оставиха колата на пистата и се качиха в машината. Самолетът потегли още преди да са закопчали предпазните колани.
— До Дикс ще стигнем за около половин час — каза Харпър.
— До Макгуайър — поправи я Ричър. — Дикс е база на морската пехота. А ние ще кацнем във военновъздушна база Макгуайър.
Харпър доби разтревожен вид.
— Казаха ми, че отиваме право там.
— Така е. Мястото е същото. Само имената са различни.
Тя се намръщи.
— Странно. Май не мога да разбера военните.
— Не се отчайвай заради това. И ние не ви разбираме. След трийсет минути малкият самолет рязко се спусна през дебелия пласт облаци и изведнъж земята се появи пред очите им. В Ню Джърси също валеше. Беше мрачно и навъсено. Военновъздушните бази по принцип са сиви, а времето не променяше нещата към по-добро. Пистата на Макгуайър беше достатъчно дълга и широка, за да обслужи дори тежък транспортен самолет, а малкият лиърджет кацна и спря на по-малко от четвърт от дължината й, като птичка, която се спуска на магистрала, за да си отдъхне. Машината зави, продължи да рулира още малко и спря в един отдалечен ъгъл на летището. Под дъжда към тях бързо се приближи зелен шевролет. Когато спуснаха стълбата, шофьорът вече чакаше долу. Беше лейтенант от морската пехота, на около двайсет и пет, и вече бе мокър от дъжда.
— Майор Ричър? — попита той.
Ричър кимна.
— Това е агент Харпър от ФБР.
Лейтенантът не й обърна никакво внимание, както и очакваше Ричър.
— Полковникът ви чака, сър.
— Да тръгваме. Не можем да караме полковника да ни чака.
Ричър седна на предната седалка до лейтенанта, а Харпър отзад. Излязоха от Макгуайър и по тесен път с боядисани в бяло бордюри, между складове и хангари стигнаха до Дикс. Спряха пред ниска сграда на около два километра от летището.
— Вратата е вляво, сър — каза лейтенантът.
Както се очакваше, той остана да ги чака в колата. Ричър слезе и Харпър го последва. Крачеше близо до
