— Кои са често задаваните въпроси? — попита Ричър.
— Ами… нещата, за които обикновено ме питат новаците. Всъщност това е наистина много, много отегчително.
Виждаше се, че го казва сериозно. Въпреки това обаче я попита:
— Какви са тези неща?
Тя направи примирена физиономия.
— Аз съм Лиза Харпър. На двайсет и девет, да, наистина, от Аспен, Колорадо, висока един и осемдесет и два, да, наистина, в Куонтико съм от две години, да, излизам с момчета, не, обличам се така, защото ми харесва, не съм омъжена, не, в момента нямам приятел и не искам да вечеряме заедно довечера.
Завърши с усмивка и Ричър й се усмихна в отговор.
— Какво ще кажеш за утре вечер тогава?
Тя поклати глава.
— Трябва само да знаеш, че съм агент на ФБР, който в момента е на работа.
— И какво правиш?
— Наблюдавам те — отвърна тя. — Ще бъда навсякъде с теб. Ти си класифициран като НС, неизвестен статус. Може да си добронамерен, но може и да не си. Обикновено това се отнася за типовете от организираната престъпност, които имат споразумение със съда. Нали знаеш, ако някой реши да накисне боса си. За нас са полезни, но не можем да им се доверим.
— Аз нямам нищо общо с организираната престъпност.
— В досието ти пише, че може и да имаш.
— Значи досието ви е боклук.
Тя кимна и пак се усмихна.
— Погледнах и досието на Петросян. Той е от Сирия. Следователно китайците са му конкуренти. А те не наемат никой, освен китайци. Така че не е възможно да са използвали бял американец като теб.
— Казвала ли си това на някого?
— Сигурна съм, че вече го знаят. Просто се опитват да те накарат да възприемеш сериозно заплахата им.
— А трябва ли?
Тя кимна. Престана да се усмихва.
— Да. Трябва много внимателно да помислиш за Джоди.
— И за нея ли пише в досието?
Харпър кимна.
— Всичко е вътре.
— Тогава защо няма дръжка на вратата на стаята ми? Нали в досието ми пише, че не съм този, който ви трябва?
— Защото сме много предпазливи, а профилът ти е много лош. Оказа се, че онзи много прилича на теб.
— И ти ли се занимаваш с профили?
Тя поклати глава. Опашката на тила й също се раздвижи.
— Не. Аз съм от оперативните. Назначена съм, докато трае операцията. Но слушам и запомням. Е, да вървим.
Тя задържа вратата и я затвори безшумно след него. Тръгнаха към друг асансьор. В него имаше бутони за пет подземни нива. Лиза Харпър натисна най-долния бутон. Ричър застана до нея и се опита да не вдъхва уханието й.
Асансьорът спря рязко, вратата се плъзна настрани и те се озоваха в сив коридор, ярко осветен от неонови лампи.
— Наричаме това място „Бункера“ — каза Харпър. — Някога е било противоатомно скривалище. Сега е НП.
— Личи си — каза Ричър.
— НП означава „наука за поведението“. А това е много стара шега.
Поведе го надясно. Коридорът беше тесен и чист, но не и като в общите части на сградата. Беше място за работа. Леко намирисваше на пот, престояло кафе и канцеларски материали. По стените висяха табла за обяви, в ъглите бяха струпани празни кашони. На лявата стена имаше няколко врати.
— Тук е — каза Харпър.
Спряха пред една от тях, с номер. Младата дама протегна ръка, почука и отвори.
— Ще те чакам отвън — каза тя.
Ричър влезе и видя Нелсън Блейк, седнал зад претрупано бюро, в малък, разхвърлян кабинет. По стените бяха залепени карти и снимки, навсякъде се виждаха купища хартия. Нямаше стол за посетители. Блейк гледаше сърдито. Лицето му беше едновременно зачервено от високото кръвно и пребледняло от напрежение. Гледаше телевизия без звук, някакво политическо предаване. Мъж по риза четеше нещо пред комисия. Надписът на екрана гласеше: „Директорът на ФБР“.
— Доклад за бюджета — промърмори Блейк. — Опитва се да защити проклетата ни вечеря.
Ричър не каза нищо. Блейк не сваляше поглед от екрана на телевизора.
— След две минути има съвещание по случая, така че чуй правилата. Смятай се за нещо средно между гост и затворник тук, ясно ли е?
Ричър кимна.
— Харпър вече ми го обясни.
— Добре. Тя ще бъде с теб непрекъснато. Където и да ходиш, каквото и да правиш, тя ще те наблюдава. Само че не си създавай погрешна представа. Ти си момче на Ламар, нищо че тя ще стои тук, защото не може да лети със самолет. А на теб ще ти се наложи доста да пътуваш. И ние трябва да те държим под око, затова Харпър ще те придружава навсякъде. Ще бъдеш сам единствено когато си заключен в стаята си. Длъжен си да правиш това, което ти каже Ламар. Ще носиш пропуска си по всяко време.
— Добре.
— И не си въобразявай разни глупости за Харпър. Изглежда много мила, но започнеш ли да си позволяваш волности, се превръща в ужасна кучка. Това е.
— Добре.
— Някакви въпроси?
— Подслушва ли се телефонът ми?
— Разбира се, че се подслушва. — Блейк плъзна дебелия си пръст по някаква разпечатка. — Преди малко си се опитал да намериш приятелката си на служебния, домашния и мобилния й телефон. Не е отговорила.
— Къде е тя?
Блейк сви рамене.
— Откъде да знам, по дяволите?
След това затършува из купищата хартия по бюрото си и извади голям кафяв плик. Подаде му го.
— С поздрави от Козо.
Ричър пое плика. Беше твърд и тежък. Вътре имаше снимки. Осем. Гланцови, шестнайсет на двайсет. Сцени от местопрестъпления. Приличаха на снимки от евтини порносписания, само че жените бяха мъртви. Жертвите бяха проснати по гръб, обезобразени, с липсващи части. Тук-там в труповете бяха мушнати разни неща.
— Това е работа на Петросян — обясни Блейк. — Съпруги, сестри и дъщери на мъже, които са го вбесили.
— Тогава защо още е на свобода?
— Има доказателства и доказателства, нали? — каза Блейк след малко.
Ричър кимна.
— Та къде е Джоди?
— Откъде да знам? — повтори Блейк. — Тя не ни интересува, докато си в играта с нас. Не я следим. Петросян може да я открие сам, ако поиска. Ние няма да му я дадем в ръцете. Би било незаконно, нали?
