— Не я ли знаете? — повтори Ричър.
Ламар се сепна. Взираше се право пред себе си, уморена, напрегнала сили, за да се съсредоточи, стиснала волана като робот.
— Какво да знаем?
— Причината за смъртта.
Тя въздъхна и поклати глава.
— Не, не я знаем.
Ричър я погледна.
— Добре ли си?
— Зле ли изглеждам?
— Изглеждаш изтощена.
Ламар се прозя.
— Да, мисля, че съм малко уморена. Това беше безкрайна нощ.
— Е, внимавай тогава.
— Защо изведнъж се разтревожи за мен?
Той поклати глава.
— Не за теб. Тревожа се за себе си. Можеш да заспиш и да излетим от пътя.
Тя отново се прозя.
— Никога не ми се е случвало.
Ричър извърна лице. Улови се, че опипва капака на въздушната възглавница пред себе си.
— Добре съм — увери го тя. — Не се безпокой.
— Защо не знаете как са умрели?
Тя сви рамене.
— Бил си следовател. Виждал си трупове.
— Е, и?
— Какво си търсил?
— Рани, синини.
— Точно така — каза тя. — Ако трупът е надупчен от куршуми, ще заключиш, че те са причина за смъртта. Ако черепът е счупен, ще го наречеш удар с тъп предмет.
— А при тях?
— Трите жени са намерени във вани, пълни с втвърдяваща се боя, нали? Криминолозите ги изваждат, патолозите ги изчистват, само че не откриват нищо.
— Абсолютно нищо?
— Нищо видимо, поне на пръв поглед. Естествено, продължават с по-сериозни изследвания. Отново нищо. Знаят със сигурност, че не са удавени. В белите им дробове няма боя или вода. Търсят микроскопични външни белези. И пак нищо.
— А убождания с игла? Отоци?
Ламар поклати глава.
— Нищо. Но все пак не забравяй, че са били покрити с боя, а тя е за военни цели и не отговаря напълно на изискванията за безвредност. Състои се от бог знае какви химикали и разяжда. Уврежда кожата. Напълно възможно е да е заличила микроскопичните белези.
— Няма ли вътрешни увреждания?
Тя поклати глава.
— Нищо. Никакви вътрешни кръвоизливи или увреждания на органите.
— А някаква отрова?
— Не. Съдържанието на стомаха е нормално. Не са погълнали боя. Резултатите от изследванията за токсичност са отрицателни.
Ричър кимна замислено.
— Предполагам, че няма следи и от сексуално насилие, защото Блейк се зарадва, че Калан и Кук биха спали с мен, ако бях поискал. Това означава, че убиецът не е изпитвал ненавист на сексуална основа и че не е имало изнасилване. Иначе щяхте да търсите някой, когото са отблъснали или нещо подобно.
Ламар кимна.
— Така е. Сексът не е от значение тук. Смятаме, че ги съблича, за да ги унижи. За наказание. За възмездие или отмъщение.
— Странно — каза Ричър. — Всичко това подсказва, че убиецът е военен. Един войник би използвал пистолет или нож, би ги удушил. Но не би прибегнал до подобни изтънчени методи.
— Не знаем какво точно е направил.
— Но няма следи от гняв, нали? Ако е търсил отмъщение, къде е гневът му? Действал е чисто, като в клиника.
Ламар кимна и се прозя едновременно.
— Да, и аз си помислих това. Погледни обаче жертвите. Какъв друг би могъл да бъде мотивът му? И ако това е мотивът, какъв друг може да е убиецът, ако не разгневен войник?
Замълчаха. Край тях прелитаха дървета, поля, къщи, а Ричър гледаше напред и се опитваше да не се радва. Ламар стискаше волана и тънките сухожилия на китките й бяха изпъкнали като въжета. Тя се прозя пак и той се обърна към нея рязко.
— Добре съм — каза тя.
Той продължи да я гледа съсредоточено.
— Всичко е наред — успокои го тя.
— Ще подремна малко — каза Ричър. — Гледай да не ме убиеш.
Когато се събуди, все още бяха в Ню Джърси. В колата беше тихо и уютно. Двигателят се чуваше като далечен шум, гумите свистяха тихо. Духаше лек ветрец. Небето беше сиво. Ламар се бе вдървила от изтощение, стискаше волана и гледаше напред със зачервени, немигащи очи.
— Трябва да спрем, за да обядваме — каза той.
— Рано е.
Ричър погледна часовника си. Беше един часът.
— Не се прави на герой. Трябва да изпиеш поне половин литър кафе.
Ламар се поколеба, готова да възрази. После се отказа. Тялото й изведнъж се отпусна и тя отново се прозя.
— Добре — съгласи се. — Ще спрем.
След около два километра стигнаха до крайпътно заведение и спряха сред дърветата в отбивката зад магистралата. Двигателят угасна и изведнъж ги обгърна пълна тишина. Мястото не се отличаваше с нищо от десетките други, които Ричър бе виждал — скромна архитектура от петдесетте, окупирана от заведения за бързо хранене, с дискретни щандове, чиито послания се предаваха навън от крещящи рекламни табла.
Ричър слезе първи и се протегна в студения въздух. Колите профучаваха по магистралата зад гърба му. Ламар продължаваше да седи в колата, така че той тръгна да търси тоалетната. После не я видя никъде наоколо, влезе в заведението и се нареди за сандвич. Ламар дойде след минута.
— Не трябва да правиш така — каза тя.
— Какво?
— Да изчезваш от погледа ми.
— Защо?
— Защото имаме правила за хората като теб.
