Лесни за убиване

Ламар сви рамене.

— Щом живееш в къща, трябва да имаш вана. Малките ателиета имат само душ кабина.

Ричър кимна. Не беше специалист в тази област. Недвижимите имоти не бяха силата му.

— И така — подкани я той. — Слага ги във ваната.

— Голи. А дрехите им липсват.

Вече бяха подминали мястото на катастрофата и тя започна да увеличава скоростта. Пусна чистачките на бързи обороти.

— Взел е дрехите им със себе си? — учуди се Ричър. — Защо?

— Вероятно като трофей. Серийните убийци често вземат трофеи от жертвите си. А може би е символично. Мисли си, че би трябвало все още да носят униформи, и затова ги лишава от цивилното им облекло. И от живот.

— Взел ли е нещо друго?

Ламар поклати глава.

— Не, доколкото можем да преценим. Нямаше нищо разместено или липсващо, парите и кредитните карти бяха на местата си.

— Значи взема дрехите и не оставя нищо след себе си.

Ламар не отговори веднага.

— Напротив — обади се тя след малко. — Оставя боя.

— Боя ли?

— Военна, маскировъчна, зелена боя. Десетки литри.

— Къде?

— Във ваната. Слага голия труп във ваната, после излива боята вътре.

Ричър се взираше през чистачките в дъжда.

— Удавя ги в боя?

Ламар поклати глава.

— Не. Те вече са мъртви, когато ги покрива с боя.

— Как ги покрива? Боядисва ли ги?

Тя отново караше много бързо, за да навакса изгубеното време.

— Не, не ги боядисва, а пълни ваната с боя до ръба. Очевидно боята покрива телата.

— Значи плуват във вана със зелена боя.

Тя кимна.

— Да. Така бяха намерени и трите.

Ричър замълча, извърна се и се загледа през прозореца. На запад небето беше по-ясно и по-светло. Колата се движеше бързо. Водата съскаше под гумите и се разплискваше настрани. Ричър се взираше в светлото небе на запад, към безкрайното шосе отпред, и осъзна, че е щастлив. Пътуваше. Имаше цел. Кръвта му се раздвижваше както при животните в края на зимата. Старият скитнически дух му зашепна: Щастлив ли си вече? Щастлив си, нали? Дори за миг забрави, че си закотвен в Гарисън!

— Добре ли си? — попита Ламар.

Той се обърна към нея и се опита да се съсредоточи върху лицето й, бледността й, рядката коса, подигравателната усмивка.

— Разкажи ми за боята — промълви той.

Тя го погледна странно.

— Казах ти. Маскировъчна, армейска, зелена боя. Произвежда се в огромни количества в Илиной. Тази е произведена през последните единайсет години по някаква нова технология. Повече не можем да разберем.

Ричър кимна разсеяно. Не беше използвал такава боя, но беше виждал десетки квадратни метри, покрити с нея.

— Доста мръсна работа.

— Но на мястото на престъплението цари пълен ред. Не е разлята нито капчица.

— Жените вече са били мъртви — отбеляза той. — Не е имало никаква съпротива. Нямало е причина да цапа. Това обаче означава, че е трябвало да внесе боята вътре. Какво количество е необходимо, за да се напълни една вана?

— Някъде между седемдесет и осемдесет литра.

— Това е ужасно много. Би трябвало да означава ужасно много и за убиеца. Успяхте ли да разберете какъв смисъл влага в това?

Ламар сви рамене.

— Не. Нищо повече от очевидното предназначение в армията. Може би, като взема цивилните дрехи и покрива телата с маскировъчна боя, си мисли, че ги връща където им е мястото, в армията, където е трябвало да останат. То е нещо като капан, разбираш ли? След два часа горният слой се втвърдява, а по- надолу става на желе. След още време, предполагам, че цялата боя ще се втвърди заедно с трупа в нея, също както някои хора вграждат обувчицата на бебето си в куб от плексиглас.

Ричър продължаваше да гледа напред. Хоризонтът беше ясен. Лошото време оставаше зад тях. Вдясно Пенсилвания изглеждаше слънчева и зелена.

— Тази боя е дяволска работа — отбеляза той. — Седемдесет-осемдесет литра е голямо количество. Необходимо е голямо превозно средство. Трудно би могъл да се скрие, когато я взема. Или когато я внася в къщата. Никой ли не е видял нищо?

— Разпитахме всички, къща по къща. Никой не е видял нищо.

Ричър кимна бавно.

— Боята е ключът. Откъде ли я взема?

— Нямам представа. Армията не ни помага особено.

— Не съм изненадан. Армията ви мрази. А и подобно нещо е компрометиращо. Излиза, че го е направил действащ военен. Кой друг би могъл да се снабди с такива количества маскировъчна боя?

Ламар не отговори. Продължи да шофира мълчаливо. Дъждът спря, но чистачките не преставаха да стържат сухото стъкло. После тя ги изключи с леко, решително движение на китката. Ричър се опита да си представи как някъде някакъв военен товари толкова много кутии с боя. Деветдесет и една жени в списъка му и някакъв изкривен мозъчен процес в главата му отрежда по седемдесет-осемдесет литра боя за всяка от тях. Получаваха се няколко тона. Камиони. Трябва да е някой склададжия.

— Как ги убива? — попита той.

Ламар стисна волана по-здраво. Преглътна и впери поглед пред себе си.

— Не знаем — отговори тя.

— Не знаете ли? — повтори той.

Ламар поклати глава.

— Просто са мъртви. Не можем да установим причината за смъртта.

8

Те са общо деветдесет и една, а ти трябва да се справиш с шест, което значи още три, така че какво трябва да правиш сега? Продължавай да мислиш и да планираш. Ето какво. Мисли, мисли, мисли, ето това ще правиш. Защото всичко се основава на мисленето. Трябва да ги надхитриш. Жертвите, следователите. На всички нива. Все повече и повече. Местни ченгета, щатски ченгета, ФБР, специалистите, ангажирани от ФБР Нови гледни точки, нови подходи. Знаеш, че са там. Търсят те. Ако могат, ще те открият.

Със следователите не е лесно, но с жените няма проблем. Става почти толкова лесно, колкото очакваш. Там няма изхвърляне. Никакво. Жертвите си отиват както си го представяше. Ти обмисли нещата добре, внимателно и задълбочено и планът се оказа съвършен. Отварят вратата, пускат те вътре, хващат се на въдицата. Толкова много им се иска да се хванат, че буквално изплезват езици от нетърпение. Толкова са глупави, че си го заслужават. И не е трудно. Не, никак не е трудно. По-скоро педантично. Както всичко друго — ако планираш нещата добре, ако ги обмислиш както трябва, ако се подготвиш правилно, ако