пред тях.
— Защо не работите? — попита Ламар.
— Ние? В моя случай, защото не мога да намеря нищо, което бих искал да върша. Мислил съм и за озеленяване, само че предпочитам предизвикателствата, а не нещо, с което ще се справя за минута и половина.
Тя отново замълча. След малко колата се вряза в пелената от дъжд. Ламар пусна чистачките, запали фаровете и леко намали скоростта.
— През цялото време ли възнамеряваш да ме обиждаш? — попита тя.
— Няколкото шеги за твоя сметка са нищо в сравнение със заплахите спрямо приятелката ми. И в сравнение с убеждението ти, че съм от онези, които могат да убият две или три жени.
— Това потвърждение ли е, или не?
— Нито едното, нито другото. Струва ми се, че едно извинение от твоя страна ще помогне да стане „не“.
— Извинение? Остави това, Ричър. Държа на профила. Ако не си бил ти, бил е някой негодник, който много прилича на теб.
Небето над тях причерня и дъждът се усили. През вадичките по предното стъкло проблясваха червените стопове на колите, които едва пълзяха пред тях. Ламар се наведе напред и рязко натисна спирачката.
— По дяволите! — изруга тя.
Ричър се усмихна.
— Забавно, нали? В момента, при тези условия, рискът от смърт или нараняване е десет пъти по-голям, отколкото в самолета.
Тя не отговори. Гледаше огледалото, за да се увери, че колата отзад ще успее да намали ловко, както бе направила тя. Пред тях колоната от коли продължаваше докъдето стига погледът. Ричър напипа бутона отстрани на седалката си и я премести назад. Изпъна крака и се намести удобно.
— Ще подремна — каза той. — Събуди ме, когато стигнем някъде.
— Не сме свършили разговора — отвърна тя. — Имаме споразумение, забрави ли? Помисли си за Петросян. Питам се, какво ли прави в момента?
Ричър погледна вляво, през прозореца на Ламар. Някъде там трябваше да е Манхатън, но краят на пътя не се виждаше.
— Добре, ще продължим да говорим — каза той.
Вниманието на Ламар беше погълнато от работата със спирачката и спазването на дистанция.
— Докъде бяхме стигнали? — попита тя.
— Дебне ги през деня, колкото да се убеди, че са сами, и влиза някак в къщите им. После какво?
— Убива ги.
— Вътре ли?
— Ние така мислим.
—
— За съжаление много неща не знаем.
— Ами че това е чудесно.
— Не оставя абсолютно никакви следи. Това е дяволски проблем.
Ричър кимна.
— Добре. Опиши ми как изглеждат местата на престъплението. Започни от насажденията в предните дворове.
— Защо? Смяташ, че това е важно ли?
Той се засмя.
— Не. Реших, че ще се почувстваш по-добре, ако започнеш с нещо, за което знаеш едно-друго.
— Копеле гадно!
Колата продължаваше да пълзи напред. Чистачките се движеха бавно по стъклото, наляво, надясно, наляво, надясно. Пред тях блеснаха червени и сини светлини.
— Катастрофа — отбеляза Ричър.
— Не оставя никакви следи — повтори Ламар. — Абсолютно нищо. Никакви влакна, кръв, слюнка, косми, ДНК, отпечатъци… Нищо.
Ричър скръсти ръце на тила си и се прозина.
— Доста трудно е да се постигне.
Ламар кимна, без да отделя поглед от предното стъкло.
— Така е. Не можеш да си представиш с какви невероятни технически възможности разполагаме сега. Но въпреки всичко той си играе с нас.
— Как би могъл човек да направи подобно нещо?
— Не знаем. Колко време вече си в тази кола?
Той сви рамене.
— Не знам. Имам чувството, че цял живот.
— Около час. Сега отпечатъците от пръстите ти са навсякъде, по таблото, дръжките на вратата, катарамата на предпазния колан, копчето на седалката. Върху облегалката сигурно има поне десетина косъма. По пода има кал от двора ти, а може би и влакна от килима ти.
Той кимна.
— А аз просто си седя и не правя нищо.
— Точно това имах предвид. При акт на насилие щеше да има следи навсякъде… плюс кръв и евентуално слюнка.
— В такъв случай може би не ги убива в къщата.
— Но труповете са вътре.
— Значи трябва да ги е довлякъл отвън.
Тя кимна.
— Знаем със сигурност, че прекарва доста време вътре. Има доказателства за това.
— Къде оставя труповете?
— В банята. Във ваната.
Буикът пропълзя покрай мястото на катастрофата. Някакво комби се бе забило в задницата на джип, същия като на Ричър. На предното стъкло на комбито се виждаха две дупки, големи колкото човешка глава. Бяха отворили предната врата с лостове. Линейката чакаше, за да завие в обратна посока през разделителната линия на пътя. Ричър се обърна и огледа джипа. Не беше неговият. Дори не си го беше и помислил. Джоди не би тръгнала никъде, ако имаше поне малко разум.
— Във ваната ли? — повтори той.
Ламар кимна зад волана.
— Да.
— И трите ли? — попита той.
— И трите — отвърна тя.
— Нещо като автограф?
— Точно така.
— Откъде е знаел, че и трите имат вани?
— В къщите обикновено имат.
— Откъде е знаел, че и трите живеят в къщи? Не ги избира според мястото, където живеят. Прави го произволно, нали? Могат да живеят навсякъде. Като мен, по мотелите. И някои от тях могат да имат само душ.
Тя го погледна.
— Ти не живееш по мотелите. Живееш в къща, в Гарисън.
Ричър сведе поглед, като че ли беше забравил.
— Да, сега вече да. Но преди бях бездомен. Откъде е знаел, че онези жени не са бездомни?
— Прилича на Параграф 22 — отвърна Ламар. — Ако са били бездомни, нямаше да попаднат в списъка му. Искам да кажа, че за да ги открие, трябва да имат постоянен адрес.
— Но откъде е знаел, че всички са имали вани?
