него, вдигнала яката си заради лошото време. Дъждът плющеше косо. Сградата имаше три врати без табели. Влязоха през лявата и попаднаха в голямо помещение с метални бюра и шкафове. Всичко беше стерилно чисто и педантично подредено, силна светлина разсейваше сивотата на деня. Трима сержанти седяха на отделни бюра. Единият вдигна поглед към тях и натисна бутон на телефона пред себе си.
— Майор Ричър е тук, сър — каза той.
След миг се отвори вътрешна врата и се появи висок едър мъж с къса черна коса, прошарена на слепоочията.
— Здравей, Ричър — поздрави го Джон Трент.
Ричър кимна. Трент дължеше втората част на кариерата си на един абзац, който Ричър бе пропуснал да включи в официален доклад преди десет години. Тогава Трент бе сметнал, че абзацът е написан в доклада и че ще замине по предназначение. Бе отишъл при Ричър не за да го моли да го заличи, нито да се пазари или да му предлага подкуп, а просто за да му обясни като офицер на офицер как е допуснал грешката. Искаше Ричър да разбере, че е било грешка, а не непочтеност или злонамереност. Беше излязъл, без да поиска нищо, и бе чакал ударът да се стовари отгоре му. Но не го дочака. Докладът беше публикуван без въпросния абзац. Трент не знаеше, че Ричър изобщо не го беше написал. Оттогава минаха десет години, а двамата не бяха разговаряли. Докато Ричър не му се обади за първи път от апартамента на Джоди предишната сутрин.
— Здравей, полковник — кимна Ричър. — Това е агент Харпър от ФБР.
Трент беше по-любезен от лейтенанта. Чинът му го налагаше. Или пък се впечатляваше от високи блондинки в мъжки костюми. Така или иначе, стисна ръката й. И може би я задържа малко по-дълго, отколкото трябваше. И може би едва забележимо се усмихна.
— Приятно ми е да се запознаем, полковник — каза Харпър. — Благодаря ви предварително.
— Още не съм направил нищо — отвърна Трент.
— Винаги сме благодарни за оказано съдействие.
Трент пусна ръката й.
— Което, предполагам, не се случва често — каза той.
— По-рядко, отколкото бихме желали — кимна Харпър. — Като вземем предвид факта, че сме на един и същи фронт.
— Това е интересна идея — усмихна се Трент. — Ще направя каквото мога, но сътрудничеството ще бъде ограничено. Както се досещате, ще преглеждаме лични досиета и дислокации на военни части, които просто не съм готов да ви покажа. С Ричър ще трябва да работим сами. Материалите са секретни и засягат националната сигурност, затова ще трябва да ни чакате тук, отвън.
— Цял ден ли? — попита Харпър.
Трент кимна.
— Колкото е необходимо. Имате ли нещо против?
Тя очевидно имаше. Наведе глава, но не каза нищо.
— И вие не бихте ми показали секретни материали на ФБР — продължи Трент. — Не ни обичате повече, отколкото ние вас, нали?
Харпър огледа помещението.
— Наредено ми е да го наблюдавам — каза тя.
— Разбирам. Мистър Блейк ми обясни вашата роля. Но вие ще бъдете ето тук, пред вратата на кабинета ми. Няма друга освен нея. Сержантът ще ви покаже свободно бюро.
Единият от сержантите стана, без да му се казва изрично, и й посочи едно бюро точно срещу кабинета на Трент. Тя седна неуверено.
— Тук ще сте добре — добави Трент. — Ще ни отнеме доста време. Работата е сложна, а знаете как се работи с документи.
После въведе Ричър в кабинета си и затвори вратата. Беше голяма стая, с прозорци на двете стени, библиотеки, шкафове, голямо дървено бюро, удобни кожени кресла. Ричър седна пред бюрото и се облегна назад.
— Нека изчакаме две минути — каза той.
Трент кимна.
— Чети това. Прави се на зает.
Подаде му дебела избеляла зелена папка от голяма купчина. Ричър я отвори и започна да чете. Вътре имаше някаква сложна графика, отразяваща нуждите от авиационно гориво през следващите шест месеца. Трент отиде до вратата и я отвори.
— Мис Харпър? Искате ли кафе?
Ричър погледна през рамо и видя, че Лиза го гледа втренчено. Носле плъзна очи към столовете, бюрото, купчината папки.
— Не, благодаря. Всичко е наред — отвърна тя.
— Добре — каза Трент. — Ако искате нещо, просто кажете на сержанта.
Затвори вратата и отиде до прозореца. Ричър свали пропуска от врата си и го постави на бюрото. Стана. Трент отвори прозореца колкото се може по-широко.
— Не ни даде много време — прошепна той, — но все пак мисля, че ще се справим.
— Хванаха се веднага — прошепна Ричър в отговор. — Много по-бързо, отколкото предполагах.
— Как разбра, че ще имаш компания?
— Надявай се на най-доброто, готви се за най-лошото. Знаеш как е.
Трент кимна, надникна през прозореца и провери и в двете посоки.
— Хайде, тръгвай. Желая ти късмет.
— Трябва ми пистолет — прошепна Ричър.
Трент го изгледа и поклати решително глава.
— Не. Това не мога да направя.
— Трябва. Не мога без оръжие.
Трент се замисли. Започваше да се изнервя.
— За бога, добре — каза след малко. — Но не и патрони. И без това ми се пише лошо.
Отвори едно чекмедже и извади берета, деветмилиметрова. Същото оръжие, каквото носеха момчетата на Петросян, само че върху този все още личеше серийният номер. Трент извади пълнителя и пусна патроните в чекмеджето, един по един.
— Тихо! — прошепна Ричър.
Трент кимна и щракна празния пълнител на мястото му. Подаде пистолета на Ричър, който го взе и го мушна в джоба на палтото си. Седна на перваза и прехвърли краката си навън.
— Приятен ден — прошепна той.
— И на теб — отвърна Трент. — Пази се.
Ричър увисна на ръце и скочи долу. Озова се на тясна алея. Все още валеше. Лейтенантът чакаше в шевролета на десет крачки от него с включен двигател. Ричър хукна към колата и тя потегли още преди да е затворил вратата. До Макгуайър се върнаха за малко повече от минута. Шевролетът излезе на пистата и се насочи към хеликоптер на морската пехота. Вратата беше отворена, а витлото вече се въртеше. Дъждът край него се завихряше на спирала.
— Благодаря, момче — подвикна Ричър на лейтенанта.
Изскочи от колата и хлътна в тъмния търбух на хеликоптера. Вратата се затвори и свистенето на двигателя се превърна в рев. Машината се отлепи от земята, два чифта ръце уловиха Ричър и го наместиха на една седалка, някой му подаде слушалки с микрофон. Той ги сложи на главата си и чу изпукването на разговорната уредба в момента, в който лампите светнаха. Видя, че е седнал на брезентов стол между двама морски пехотинци.
— Ще кацнем на летището за хеликоптери на бреговата охрана в Бруклин — извика пилотът. — По- близо от това не можем да отидем, без да попълваме летателен план, а подобно нещо не влиза в програмата, нали?
Ричър включи микрофона си.
— Не възразявам, момчета. И благодаря.
— Полковникът трябва да ти е много задължен — каза пилотът.
